Читать «Кървав лабиринт» онлайн - страница 2

* * *

Като че ли не стигаше това, че луната бе пълна, но тази нощ имаше и частично лунно затъмнение. Млечните сенки по лунната повърхност постепенно меняха цвета си от болезнено жълтеникаво към тъмнооранжево, докато земята преминаваше между своя спътник и слънцето. За повечето хора, които наблюдаваха затъмнението, то притежаваше загадъчна прелест, предизвикваше възхищение и страхопочитание. За Лойд Алън, един от по-лабилните обитатели на „Брадфийлд Мур“, затъмнението беше абсолютно доказателство на убеждението му, че наближава Съдният ден и следователно е негов дълг да изпрати колкото е възможно повече хора при Създателя им. Бяха го прибрали в болницата, преди да постигне това, което си бе поставил за цел — да пролее колкото може повече кръв, така че за душите на убитите да бъде по-лесно да се доберат до небесата при непосредствено предстоящото Второ пришествие. Съзнанието за мисията му гореше още по-ярко в мислите му именно поради това, че му попречиха да я изпълни.

Лойд Алън не беше глупав и това усложняваше допълнително задачата на тези, които го пазеха. Помощният персонал в психиатрията бе навикнал на елементарни хитрини и успяваше сравнително лесно да ги парира още в зародиш. Далеч по-трудно бе да се забележат машинациите на тези от обитателите, които, макар и душевноболни, бяха интелигентни. Отскоро Алън бе разработил начин да не взема лекарствата си. По-опитните санитари и медицински сестри бяха запознати с тези трикове и успяваха да ги предотвратят, но новопостъпилите, като Халид Хан, все още не бяха развили необходимата наблюдателност.

В нощта на пълнолунието Алън бе съумял да не вземе две дози от упойващия препарат, който Хан бе убеден, че му е дал. По времето, когато затъмнението можеше вече да се наблюдава, една мантра изпълваше с глухо туптене главата на Алън. „Доведи ги при мен, доведи ги при мен, доведи ги при мен“, отекваше постоянно в мозъка му. От стаята си той мажеше да види едно ъгълче на луната — и как предсказаното море от кръв постепенно покрива лицето й. Време беше. Наистина беше време. Изпаднал във възбуда, той стискаше юмруци и на всеки няколко секунди размахваше нагоре-надолу ръце като побъркан боксьор, който ту вдига, ту сваля гарда.

Обърна се с лице към вратата и запристъпва неуверено към нея. Трябваше да излезе от тук, за да изпълни мисията си. Болногледачът щеше да дойде скоро с последната доза лекарства за деня. Тогава Господ щеше да му даде силата, от която се нуждаеше. Господ щеше да му помогне да излезе от тази стая. Господ щеше да му покаже пътя. Господ знаеше какво му предстои да извърши. Той щеше да отпрати всички тях при Него. Мигът бе назрял, луната — натегнала от кръв като готов за откъсване плод. Поличбите започваха, а той имаше задача за изпълняване. Беше избраник — за грешниците той беше пътят към спасението. Щеше да ги отведе при Бога.