Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 96

— Значи и ти не знаеш.

— Не.

— Крюкшенк! — Дори от метър разстояние чух съвсем ясно гласа на Маркус Сучиади в слушалката й. — Смяташ ли да слезеш долу и да поработиш за заплатата, както всички нас?

— Идвам, шефе. — Тя ми се изплези и затича надолу по хълма. На няколко крачки по-нататък спря и се обърна.

— Ей, Емисарчето.

— Слушам те?

— Онова, дето Клина го наврели в миша дупка. Не исках да те обиждам, да знаеш. Просто ме интересуваше.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Няма нищо, Крюкшенк. И на мен не ми пука, макар че сигурно отвън не си личи.

— Ох. — Тя също ми се усмихна. — Е, трябваше да те попитам. — Очите й се стрелнаха към слабините ми и тя задържа поглед демонстративно. — Какво ще кажеш да проверим двамата какво има там?

— Нямам нищо против.

Сега и моята слушалка избръмча подканящо.

— Слушам те, Сучиади.

— Сър, ако не ви представлява трудност — чух гласа му, изпълнен с нескрита ирония, — бихте ли оставили войниците ми да се разгърнат?

— Разбира се. Извинявай. Няма да се повтори.

— Благодаря.

Тъкмо смятах да прекъсна връзката, когато се намеси гласът на Таня Вардани. Всъщност всичко, което се чуваше, бяха приглушени ругатни.

— Какво е това? — попита рязко Сучиади. — Сън?

— Ами това е госпожица Вардани, сър — отвърна с типичното си спокойствие Оле Хансен, надвиквайки неспирните проклятия на археоложката. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете и сам да видите това.

Застигнах Хенд на брега, но не можах да го задмина. Цигарите и болните дробове не важат във виртуалността, та сигурно загрижеността му за инвестициите на „Мандрейк“ му бе придала допълнителни сили. Все още непривикнали с новите си „ръкави“, останалите от групата изостанаха зад нас. Двамата първи се озовахме до Вардани.

Открихме я на почти същото място, на което бе спряла и предишния път, докато разглеждаше каменопада. В първия момент не можах да разбера накъде гледа.

— Къде е Хансен? — попитах объркан.

— Слезе долу — махна тя към каменната джунгла. — Един Господ знае защо.

И тогава ги видях. Белезникави белези от наскорошен взрив, обкръжили двуметров, назъбен проход, през който се виеше тясна пътечка.

— Ковач? — бе единственото, което успя да каже Хенд.

— Виждам. Кога за последен път допълвахте симулацията?

— Днес — отвърна Хенд и се приближи към отвора.

Таня Вардани кимна.

— Високоорбитално сателитно сканиране, ако не се лъжа?

— Точно така.

— Чудесно. — Таня се извърна и бръкна в якето си за цигари. — Значи може и да не открием нищо там.

— Хансен! — Хенд сви ръцете си на фуния и се провикна, забравил, че разполагаме с радиовръзка.

— Чувам те — долетя глас зад стената от камъни. — Тук няма нищо.

— Разбира се, че няма — подхвърли Вардани, без да се обръща към някого.

— Виждам приблизително кръгла площадка, широка двайсетина метра, но камъните около нея изглеждат странно. Сякаш са били разтопени.

— Това е импровизация — произнесе нетърпеливо Хенд в микрофона. — Армейският ИИ само предполага какво може да има там.

— Попитай го вижда ли нещо в средата — рече Вардани и хвърли цигарата си по вятъра.