Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 94

Повдигнах рамене.

— Че кой иска? Тъкмо по тази причина се случват.

Хенд дишаше тежко.

— Ковач, не възнамерявам да обсъждам с теб служебните си проблеми. При това в пет часа сутринта! — Той се извъртя рязко на токове. — Най-добре да се приготвите. В девет се прехвърляме в Дангрекската симулация.

Метнах поглед на Вардани и забелязах, че ми се усмихва. Двамата си разменихме намигвания зад гърба на Хенд. Духът на бунтовничеството беше заразителен.

Хенд спря на десетина крачки от нас. Сякаш ни беше усетил.

— Ох — той се извърна и ни погледна. — Между другото. Преди около час кемпистите са хвърлили мародерна бомба над Собървил. С висока мощност. Няма оцелели.

Мярнах бялото на очите на Вардани, когато тя отмести поглед от мен. Долната й челюст беше увиснала.

Хенд постоя още малко, да се порадва на ефекта от думите си.

— Помислих, че ще искате да го знаете — подхвърли накрая.

17.

Дангрек.

Небето бе в цвят на стари джинси, избелялосиньо, примесено с повлекла от бели облаци на голяма височина. Слънцето бе достатъчно ярко да те накара да замижиш. Топлите му лъчи галеха приятно голите части на тялото. Растителността наоколо бе покрита с черна пепел от радиоактивния облак.

Точно отпред се виждаше горящият Собървил. Димът се издигаше право нагоре към небето в цвят на избелели джинси.

— Гордееш ли се със себе си, Ковач? — прошепна Таня Вардани в ухото ми, докато ме подминаваше, за да се изкатери на близкия хълм. Това бяха първите й думи, откакто чу новината от Хенд.

Последвах я.

— Ако смяташ да се оплакваш, най-добре се обърни към Джошуа Кемп — срязах я, след като я застигнах. — А и не се прави, че не знаеше. Всички очаквахме да се случи.

— Да, и затова сега ми е толкова гадно.

Беше невъзможно да се отървем от тази гледка. Прожектираха я непрестанно върху транспарантите на терасата на „Мандрейк“. Показваха я по всички видеоканали из цялата планета. Първо ослепителното, яркобяло изригване, после, с известно закъснение, грохотът от взрива. Всичко това на фона на развълнувания коментар. А после, любимите на всички зрители картини в едър план, снимани от голямо разстояние и увеличени дигитално.

Армейският ИИ бе събрал достатъчно информация, за да я въведе в новата си симулация на терена.

— Сучиади, погрижи се групата ти да заеме позиции.

Беше гласът на Хенд, от слушалките, които всички носехме. Последваха кратки команди, разменени по радиото, но някъде към средата вдигнах ръка и смъкнах ядосано слушалката. Някой се изкачи зад мен и спря, загледан в гърба на Таня Вардани, но аз не му обърнах внимание.

— Предполагам, че е станало бързо — подметна тя.

— Както се пее в песента. Няма нищо по-бързо.

— Госпожице Вардани. — Беше Оле Хансен, в чиито черни очи, с които се бе сдобил заедно с новия „ръкав“, сякаш се долавяше далечен отглас на оригиналните му, сините. — Налага се да огледаме района, в който ще действаме.

Тя се обърна и го погледна. На устните й трепкаше неразгадаема усмивка.

— Разбира се. Последвайте ме.