Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 92

И двете й ръце бяха парализирани.

— Хубаво. Не мърдай оттук. — Надигнах предпазливо глава и се огледах.

Никакъв признак от другите двама кемписти. Можеха да са навсякъде. Да ме чакат на пусия.

Прицелих се в раницата на поваления водач. Два изстрела я пробиха, от отворите потекоха раздробени електронни компоненти.

Едва сега охраната на „Мандрейк“ се пробуди.

Блеснаха светлини. Вой на сирени изпълни помещението, от вентилационните отвори в стените нахлуха ята насекомоподобни нанокоптери. На няколко метра от мен едно ято от микромашинките посипа с огън пространството между фитнес машините.

Писъци.

Широк лъч от фотонер проряза въздуха. Нанокоптерите, които докосваше, се възпламеняваха като подпалени пеперуди. Лазерната канонада на останалите се усили.

Писъците преминаха в болезнени стонове. Долових гадната миризма на изгоряла плът. Това вече ми бе познато.

Нанокоптерите се издигнаха и бавно се отдалечиха, изгубили интерес. Последните няколко пуснаха прощални изстрели. Стоновете утихнаха.

Тишина.

До мен Вардани сгъна колене, но не можа да се изправи. Погледна ме изплашено. Подпрях се на единствената си здрава ръка и коленичих до нея.

— Стой там. Веднага се връщам.

По навик първо проверих състоянието на противника, като се стараех да избягвам пряка среща с нанокоптерите.

Маските им бяха застинали в следсмъртни усмивки, но на места все още се забелязваха неголеми бръчици. Приближих се до двамата, застреляни от нанокоптерите, и едва отблизо забелязах, че от главите им се издигат тънички струйки дим.

— Уф, мамка му.

Изтичах при онзи, когото бях застрелял в лицето, но и там бе същата история. Основата на черепа му отзад вече бе почерняла и обгорена и главата му висеше под неестествен ъгъл настрани. Под входното отвърстие от моя изстрел устата зееше в насмешлива усмивка.

— Ковач?

— Да, извинявай. — Прибрах „умния“ автомат и отидох да изправя Вардани. В отсрещния край на помещението вратата на асансьора се отвори, отвътре бликна цял отряд въоръжени пазачи.

— Започва се — въздъхнах аз.

Забелязаха ни. Капитанът вдигна бластера си.

— Не мърдайте! Горе ръцете!

Вдигнах единствената си функционираща ръка. Вардани само помръдна с рамене.

— Не обичам да се ослушват на заповедите ми!

— И двамата сме ранени — извиках в отговор. — Контактни парализатори. Освен това — лошите са мъртви. До един. Само че имаха микродетонатори на „колодите“. Тъй че няма закъде да се бърза. Някой да събуди Хенд.

Хенд го прие доста спокойно. Накара да претърколят по корем един от труповете и се зае да ровичка в обгорилото отвърстие към гръбначния канал с тънка метална сонда.

— Имало е контейнерче с молекулярна киселина — рече той замислено. — Миналогодишен хит от „Шорн биотех“. Не знаех обаче, че кемпистите са се снабдили с такива.

— Те имат всичко, което имате и вие, Хенд. Само дето е в по-малки количества. Така е на война.

— Да, благодаря за съветите, Ковач. — Той потърка уморено очи. — Сигурно не знаеш, че имам докторат върху военновременно инвестиране. Това, което искам да знам, е какво търсехте вие двамата тук в два часа след полунощ.