Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 52

— Как си, Ковач?

Шнайдер.

Премигнах няколко пъти и замижах, сякаш бях гледал твърде дълго към слънцето.

— Ковач? — Този път бе гласът на Таня Вардани. Избърсах уста и се огледах. До мен ППИП бръмчеше едва чуто и броячът бе замръзнал на цифрата 49. Вардани и Шнайдер стояха от двете страни на леглото и ме разглеждаха с комична загриженост. Приличаха ми на актьори в зле скалъпен фарс, на фона на тази порнографски червена окраска на стаята. Усетих, че неволно се подсмихвам, и вдигнах ръка да сваля шапката с електродите.

— Е? — попита Вардани, която първа се бе съвзела от тревогата. — Не ни се хили такъв. Какво научи?

— Достатъчно — отвърнах. — Мисля, че сме готови да правим сделката.

Втора част

Търговски съображения

„Осъществяването на всеки замисъл, политически или друг, има цена, която трябва да бъде платена. Винаги питайте каква е тази цена и кой ще я плаща. В противен случай изпълнителите на плана ще се възползват от мълчанието ви и докато се усетите, вие ще бъдете този, който трябва да заплати цената.“

Квелкрист Фалконър

„Неща, които вече трябваше да зная“, II том

9.

— Дами и господа, моля за вашето внимание.

Аукционерката почука леко с пръст по микрофона и в тясното помещение се разнесе слаб тътнеж, като от назряваща буря. За да е в крак с традицията, тя се бе издокарала във вакуумен скафандър — без ръкавиците и шлема, — но съдейки по начина, по който й стоеше, бе по-скоро дело на моден дизайнер, отколкото на някоя забравена фабрика за скафандри на Марс. Имаше сладникав глас като кафе, подсилено с ром.

— Партида седемдесет и седем. Нова находка, от Долен Дананг. Триметров пилон с лазерно гравирани техноглифи. Първоначална цена двеста хиляди стаба.

— Не ми се вярва. — Матиас Хенд сръбна от чая и хвърли небрежен поглед към мястото, където се въртеше холографско изображение на предмета. — Не днес и не с тази грамадна пукнатина между втори и трети техноглиф.

— Е, човек никога не знае — подхвърлих нехайно. — Тук сигурно е пълно с всякакви идиоти с натъпкани джобове.

— О, има ги. — Той се извъртя леко на стола, сякаш искаше да огледа тълпата от потенциални купувачи, събрани под терасата. — Но аз наистина не вярвам, че този пилон струва повече от сто и двайсет хиляди.

— Щом казвате.

— Казвам го. — Уверена усмивка разкриви правилните, европоидни черти на лицето му. Подобно на повечето корпоративни служители той бе висок и добре сложен. — Но се е случвало и да греша. Рядко. Ах, това май е наше.

Пристигна храната, поднесена от келнер, който бе облечен в по-евтин и опростен вариант на скафандъра на аукционерката. И двамата изчакахме мълчаливо, докато приключи със сервирането, после го изпроводихме със сходна предпазливост.

— Не е ли от вашите хора? — попитах.

— Съмнявам се. — Хенд взе една клечка и разрови съдържанието на чинията си. — Знаете ли, трябваше да си изберете друга кухня. Все пак сме във война, а най-близкият океан е на две хиляди километра от тук. Наистина ли вярвате, че сушито е добра идея?

— Аз съм от Харланов свят. Там това ядем.