Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 33

Преди да ме гръмнат в Северен край, имах един свързочен офицер, чийто афрокарибски „ръкав“ бе неговият собствен. Една нощ, докато очаквахме поредната сателитна бомбардировка в руините на някакъв храм, той ми разказа за някаква легенда, която народът им пренесъл първо през океана между два континента на Земята, а по-късно на един далечен свят, открит с помощта на марсианските карти, който сега бе известен като Латимер. Беше история за магьосници и техните роби, стъкмявани от телата на мъртъвци. Забравих как точно бе нарекъл създанията от тази легенда, но сега вече не се съмнявах, че би разпознал едно от тях в лицето на съществото, което държеше Джоко Руспиноджи на ръце.

— Харесва ли ти? — попита момчето и прегърна нежно слепената глава.

— Е, не особено.

— Да, разбира се, от естетическа гледна точка… — той млъкна. — Но при подходящо разположение на превръзките и малко парцаливи дрехи за мен, двамата правим страхотен тандем. Раненият войник и невинното, изплашено дете, бягащи от ужасите на войната. Ако се наложи, този камуфлаж ще свърши добра работа.

— Същият стар Джоко — рече Шнайдер и ме сръга. — Както ти казвах. Винаги една стъпка пред другите.

Повдигнах небрежно рамене.

— Виждал съм да разстрелват цели колони с бежанци.

— О, зная това. Но моят приятел е бил тактически морски пехотинец, преди да срещне злата си участ. Все още е съхранил някои вкоренени рефлекси в мозъчната кора или където там ги държат. — Момчето ми намигна. — Аз съм бизнесмен, не някакъв лаборант. Имам своя софтуерна фирма в Приземяване. Вижте.

Момчето пъхна ръка под сакото и мъртвецът измъкна дългоцевен бластер от завързания на гърба му калъф. Движението му бе почти светкавично. Фоторецепторите се завъртяха с тихо бръмчене в гнездата си, оглеждайки района от ляво на дясно. Усмивката на Руспиноджи се разтегна и той извади ръката си, в която стискаше дистанционно. Едно леко мръдване на палеца и бластерът бе върнат обратно в калъфа. Ръката, която придържаше момчето, дори не бе трепнала.

— Виждате ли? — засмя се той щастливо. — Когато не можеш да разчиташ на състрадание, има и други възможности. Но все пак си оставам оптимист. Ще бъдете изненадани колко много войници все още страдат от скрупули да стрелят по малки деца, дори в тези размирни времена. И така. Стига сме приказвали. Време е да похапнем.

Руспиноджи държеше последния етаж и мансардата над олюпен склад, недалеч от края на зоната на разкопките. Той остави отвън на пост двама войници и ни поведе през някакъв сумрачен хангар към големия товарен асансьор в дъното. Възкресеният мъртвец изтегли решетката на асансьора със свободната си ръка. Металическото дрънчене отекна високо над нас.