Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 31

И те не се забавиха. Изникнаха от прахоляка като фигури върху гранитен барелеф, изчистени с четка от незнаен колега на Таня Вардани. Преброих седем силуета, всичките снабдени с пустинна екипировка и въоръжени до зъби. Централната фигура изглеждаше някак странно деформирана и далеч по-висока от останалите. Крачеха към нас бавно и мълчаливо.

Скръстих ръце на гърдите така, че пръстите ми да докосват калашниците.

— Джоко? — извика през кашлица Шнайдер. — Джоко, ти ли си?

Отново мълчание. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да различа лъщенето на оръжията им и визьорните маски, които носеха. Под широката пустинна екипировка имаше достатъчно място за бронекостюми.

— Стига глупости, Джоко.

Централната фигура се разсмя с тънък, невероятно писклив глас. Ококорих се.

— Ян, Ян, добри ми приятелю. — Това бе глас на дете. — Изплаших ли те?

— А ти какво си мислиш, шибаняк нещастен? — Шнайдер пристъпи напред и в същия миг исполинската фигура се преви надолу и се разпадна. Мигновено задействах зрителните нервостимулатори и получих картината на малко, около осемгодишно момче, което се изхлузваше от ръцете на едър мъж. То скочи на земята и се затича да посрещне Шнайдер, а мъжът се изправи със странна скованост. Нещо трепна в съзнанието ми. Дадох още малко увеличение и огледах от главата до петите почти неподвижната фигура. Не носеше визьорна маска и лицето му беше…

Ченето ми увисна, когато осъзнах какво виждам.

Шнайдер и момчето си разменяха някакви сложни ръкостискания и сипеха нечленоразделни възклицания. Някъде по средата на този ритуал момчето се извърна, пое ръката на Таня Вардани и се поклони с театрална префърцуненост. Изглеждаше безвреден като фонтан в горещ ден на Харланов свят. След като прахолякът напълно се разсея, останалата част от посрещаческия комитет също бе изгубила зловещия си изглед. В чистия въздух те се оказаха видимо изплашени, млади нехранимайковци, които пристъпваха от крак на крак и помръдваха нервно брадички под маските. Оръжията им бяха жалка сбирщина от почти безполезен метал и когато скочих от люка, те всичките се отдръпнаха назад уплашено.

Разперих ръце с обърнати към тях длани.

— Прощавайте.

— Не се извинявай на тоя кретен — скастри ме Шнайдер, като същевременно стискаше вратлето на момчето, сякаш имаше намерение да го задуши. — Джоко, ела тук да кажеш здрасти на един истински Емисар. Запознай се с Такеши Ковач. Той е бил на Иненин.

— Наистина ли? — хлапето се приближи и ми подаде ръка. Имаше тъмна кожа и чудесно оформено тяло, истински, перспективен „ръкав“, който в зрелия си живот щеше да притежава мъжествена красота. Беше издокаран в безупречно ушит саронг и ватирано сако в подходящ цвят. — Джоко Руспиноджи, на вашите услуги. Извинявам се за драматичното посрещане, но по тези места човек трябва да е особено внимателен. Обадихте ми се по сателитна честота, до която има достъп само Клинът на Карера, и макар Ян да ми е скъп като брат, нямах никаква представа за връзките му из висшите сфери. Можеше да е клопка.

— Това е, защото използвахме кодиращо устройство — рече важно Шнайдер. — Отмъкнахме го от Клина. Джоко, крайно време е да свикнеш, че река ли да направя нещо, свършено е.