Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 242

Погледнах крадешком към Таня и интуитивно се досетих, че тя вижда същата картина.

— Надявам се той да не дойде тук — промърмори тя.

— Кой?

— Вичински. Но сигурно ще пристигне, веднага щом се разпространи новината. Ще иска да види с очите си какво сме намерили. Опасявам се, че това може да го довърши.

— Ще му позволят ли да дойде?

Тя сви рамене.

— Не могат да го задържат, нали? От около век е пенсиониран и се занимава с безперспективни изследвания на Бредбъри, но все още има няколко приятели в Гилдията. Едни са му длъжници, други се чувстват виновни. Някой ще поиска да му направи услуга и ще му плати хипертунелния скок поне до Латимер. За останалото той има достатъчно средства. Но това ще го убие. Масови гробове и планетно богатство, кристализирало в една-единствена военна машина. Ще унищожи всичко, в което някога е вярвал.

— Е, марсианците все пак са били хищници…

— И без теб го зная. Хищниците обаче трябва да са най-умните, да се научат да господстват, да развият цивилизация и да покорят звездите.

— Поне не са се били помежду си като нас. Нали каза, че другият кораб не е бил марсиански?

— Да, така изглеждаше. Но какво значение? Да обединиш цяла една раса срещу друга разумна раса. Не можеха ли да го преодолеят по някакъв начин?

— Изглежда не са могли.

Тя не ме слушаше. Отново се беше втренчила в циментирания артефакт.

— Сигурно са знаели, че ще умрат. Действали са инстинктивно, когато са се опитали да отлетят от кораба. Като да избягаш от взрив на бомба. Или да спреш с ръце куршум.

— А после корпусът се е разтопил.

Тя поклати отново глава.

— Нямам представа. Не ми се струва да е така. Чудех се какво може да е било. Оръжията, които открихме, действат върху първичните принципи за строеж на веществото. Променят — ръката й описа дъга, — не зная, може би вълновата дължина на материята? Въздействат й хиперпространствено? Нещо извън обичайния, тримерен космос? Според мен корпусът е изчезнал и те са се озовали насред космоса, все още живи, защото корабът им по някакъв начин е бил там, но уверени, че всеки миг ще изчезне напълно. И тогава са се опитали да отлетят.

Потреперих при спомена за гробницата.

— Трябва да е била някоя по-страшна атака от тази, на която бяхме свидетели — продължи Вардани. — Защото онази корабът я овладя почти напълно.

— Ами да, автоматичните системи са разполагали с хиляди години да се усъвършенстват. Нищо чудно, че са го превърнали в цяло изкуство. Чу ли какво каза Хенд, точно преди положението да се спече?

— Не.

— Той каза: „Ето какво е убило другите.“ Говореше не само за онези в коридорите, но и за Уенг, Аирбоу и останалите от групата. Затова са останали отвън, докато им свърши въздухът. И с тях се е случило същото.

Тя спря насред улицата и ме погледна.

— Виж, ако е така…

— Да — прекъснах я аз. — И аз си го помислих.

— Защото ние изчислихме орбитата на онази комета. Веднъж на дванайсет хиляди години. Няма как да е била там заедно с Аирбоу и хората й.

— Което означава друга подобна среща, с друг кораб. Година, до осемнайсет месеца по-рано, кой знае на каква орбита.