Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 231

Нещо отново ме побутна по ръката. Погледнах надолу. Една от марсианските машини ме галеше по ръкавицата с многобройните си фини, нишковидни рецептори. Побутнах я настрани и тя се отдалечи, но пак се върна, издавайки тихи, мъркащи звуци.

Карера се разсмя. Звукът отекна неприятно в шлема. Малко наподобяваше пърхане на криле.

— Точно така. Тази тъпа машинка ме доведе право при теб. Можеш ли да повярваш? От голяма помощ ми беше.

Не зная защо, но се разсмях. Стори ми се единственото разумно нещо за момента. Командирът на Клина се присъедини към мен. В лявата си ръка държеше моя интерфейсен автомат.

— С това ли възнамеряваше да ми видиш сметката?

— Съмнявам се.

И двамата престанахме да се смеем. Той повдигна лицевото си стъкло и ме изгледа изпод смръщени вежди. На лицето му се четеше напрежение. Спомен от доскорошното промъкване през залите.

Стиснах едва забележимо ръка, със слабата надежда оръжието на Луманако да не разполага с личен код. Тогава имплантантът в дланта ми можеше да го повика. Карера забеляза движението ми и поклати глава. След това, за моя изненада, ми подхвърли автомата.

— И без това е празен. Дръж го, щом искаш — някои предпочитат да умират с оръжие в ръка. Изглежда им помага да понесат по-леко своя край. Заместител, нали разбираш. Само че не знам на какво. На майчина ръка? Или на твоята пишка. Искаш ли да умреш прав?

— Не — отвърнах тихо.

— Да ти сваля ли шлема?

— За какво?

— Само ти предлагам.

— Айзък… — покашлях се, звук като от ръждясали струни. Думите едва излизаха от устата ми. — Айзък, съжалявам…

„И още как…“

— Хубаво — кимна той. — Но е малко късно.

— Айзък, погледна ли зад себе си?

— Да. Впечатляващо, но мъртво. А и не видях никакви призраци. Имаш ли да кажеш нещо повече?

Поклатих глава. Той вдигна фотонера.

— Това е заради хората, които уби. Моите хора.

— Само погледни към проклетото нещо! — изкрещях аз, влагайки всичката си емисарска убедителност, на която бях способен. Надигнах се от пода и натиснах едва забележимо сервоусилвателите на мобилния костюм. Запокитих автомата право в лицето му и се хвърлих в нисък плонж.

Жалка надежда за късмет, последен изблик на тетраметова възбуда, това бе всичко, което ми бе останало. Всичко, което ми помогна да преодолея разстоянието между нас. Чух пукот от изстрел, но лъчът на фотонера удари мястото, където лежах допреди миг. Дали заради вика ми — последната надежда да му отвлека вниманието, или заради хвърления в лицето му автомат, а може би и той като мен бе твърде изморен.

Ударих го в коленете и той се олюля назад, а аз успях да притисна фотонера между двама ни. Карера ме приклещи в хватка от бойното джудо, която — ако бях без мобилния костюм — със сигурност щеше да ме преметне през него. Аз обаче се съпротивлявах, черпейки сили от костюма на Луманако. Още две несигурни крачки назад и двамата се стоварихме върху трупа на марсианеца. Скелето с тръбите се прекатури и рухна на пода. Трупът се разпадна в облак от оранжев прах, който ни обгърна.