Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 230

— Къде…пък…а — чух гласа на Карера. — Не…еш да…иеш от …ен.

Знаех, че скоро ще се появи.

Посегнах към фотонера, но презрамката му се бе заплела в обгорялата реактивна рама. Опитах се да я освободя, но не можах.

„Зарежи я!“

„И какво ми остава тогава? Да стрелям с интерфейсен автомат? По бронесплав?“

„Оръжията са само продължение на твоята ръка. Ти си убиецът!“

„Добре де. Както кажеш.“

Затичах се към тунела, като същевременно измъкнах интерфейсния автомат от кобура. На всеки няколко крачки се натъквах на Клиново снаряжение. Пеленгаторът, захвърлен безцеремонно до стената, вероятно там, където го бе оставил Карера. До него — зейнал контейнер от гранатомет, с лъщящи резервни части вътре. Сцена на припряна, забързана подготовка. Контролирана бързина на опитен войник. Човек, който знае какво прави. Карера във вихъра си.

„Разкарай се оттук, Так.“

Следващото помещение. Марсианските машини се размърдаха и започнаха да ме обкръжават мълчаливо, като ломотеха непрестанно помежду си. Прескочих ги, следвайки фосфоресциращата стрелка…

„Не, само не следвай стрелките!“

Свих в един страничен коридор при първата възможност и продължих по него. Една от машинките продължи да ме следва, но бързо изостана.

Стори ми се, че чух някакво движение зад мен и се извърнах. Нищо, дори сенки.

„Вземи се в ръце, Так. Това е от тетрамета. Поел си твърде много и сега имаш халюцинации.“

Нови помещения, пресичащи се едно друго и винаги с високи тавани. Отказах се да гледам по навик нагоре. Раните от гранатата в крака и стъпалото ме принуждаваха да накуцвам болезнено. В подобно състояние стигнах до една задънена зала и там се натъкнах на моя последен мъртъв марсианец.

Този път мумифицираните мембрани на крилете бяха сгънати назад около скелета на кацналото върху една напречна тръба същество. Издълженият череп бе клюмнал на гърдите, прикривайки шийната жлеза. Очите бяха склопени.

Марсианецът повдигна клюн и ме погледна.

„Пак халюцинираш, приятелю.“

Разтърсих глава, направих няколко крачки към трупа и го погледнах. Кой знае защо ми се дощя да се пресегна и да го погаля по гърба.

— Само ще поседя тук мъничко — обещах му аз и едва не се изкисках. — Ще пазя тишина. Само няколко часа… толкова ми трябват.

Отпуснах се на пода, притискайки автомата към гърдите си като талисман. Погледът ми се зарея към тавана и за миг ми се стори, че виждам там хвъркати сенки и призрачни полупрозрачни крила, опитващи се да се измъкнат през купола. По някое време осъзнах, че те всъщност са в главата ми, защото усещах как перата им докосват свода на черепа ми и дразнят съвсем леко, но достатъчно болезнено очните ми ябълки, а около тях се спуска гъста и черна пелена… прекалено черна, за да мога да…

Чуваше се и тих, сподавен плач.

— Ковач, събуди се.

Гласът бе любезен и някой ме побутваше лекичко по ръката. Имах чувството, че очите ми са залепнали. Опитах се да вдигна ръка.

— Събуди се! — вече не така любезно. Повдигнах клепачи и се озърнах. Марсианецът си беше на мястото, но трупът му бе запречен от друга фигура в изпълнен с бронесплав костюм, която стоеше на три-четири метра от мен, насочила фотонер към гърдите ми.