Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 228
Ричард Морган
— Тя не е била философ, Айзък, а войник.
— Теоретик и нищо повече.
— Спорим върху термини.
Натиснах спусъка. Тънък и ярък сноп проряза мрака на космоса и попадна право в центъра на смътното очертание. Нещо там избухна и се разпадна на части. Устните ми се разтегнаха в усмивка.
Това бе първият знак. Едва доловим шепот откъм слушалките. Потиснато, сподавено дишане.
Нещо невидимо се разби на парчета и озари със светлина дясната страна на шлема ми. Нещо също толкова невидимо отскочи от лицевото ми стъкло, оставяйки мъничка V-образна пукнатина. Усетих и други удари върху костюма.
Инстинктивно се извъртях надясно. Едва по-късно осъзнах защо. Това бе най-краткият маршрут между позицията на Карера и моята покрай ръба на доковия хангар. Около една трета от диаметъра на онова разстояние, което Карера бе пропълзял, докато бе разговарял с мен. След като бе свалил реактивната рама и я бе оставил там като примамка. Беше се придвижвал, разчитайки единствено на ръцете и краката си. Беше използвал престорения си гняв, за да скрие задъханото си дишане, а след това, когато бе преценил, че е достатъчно близо до мен, се бе притаил в очакване да открия огън с фотонера. И, уповавайки се на опита си от стотици сражения в космоса, ме бе атакувал с единственото оръжие, което не би издало местоположението му.
Образцова атака, наистина.
Той се носеше право към мен от около петдесетина метра — истинска хвърчаща версия на Семетайр на брега, с протегнати ръце. В дясната различих познатите очертания на фотонера, а в лявата стискаше пневматичен гранатомет „Филипс“. Въпреки че нямаше никакъв начин да я засека, не се съмнявах, че следващата електромагнитно задвижвана граната вече лети към мен.
Включих реактивния двигател и се понесох назад. Преметнах се във въздуха и за миг изгубих корпуса от погледа си. Гранатата, отклонена от реактивната струя на рамата, избухна на известно разстояние от мен и изпълни пространството с шрапнели. Някои от тях попаднаха в левия ми крак и стъпалото, с пронизващата болка на бионишки. За миг вътрешното налягане на костюма спадна рязко и тъпанчетата ми изпукаха. Бях уцелен на още десетина места, но там бронесплавта бе издържала.
Продължих да се нося над гората от полусфери, щръкнала върху корпуса на кораба. След десетина секунди бронесплавта запуши отвърстията на костюма и налягането се възстанови. Знаех, че Карера ме преследва, но нямах време дори да се огледам. От време на време край мен преминаваха снопове от фотонерни лъчи.
Сблъсках се косо с корпуса и го използвах, за да променя рязко траекторията си. За миг, докато се извръщах, зърнах Карера да се подава от една гънка в обшивката на десетина метра зад мен. Вече знаех какъв ще е следващият му ход. С едно рязко оттласкване щеше да се понесе така, че да ми пресече пътя, стреляйки в движение. Поне един от тези изстрели щеше да е достатъчно силен, за да преодолее съпротивата на бронесплавта и да ме довърши.
