Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 227

— Те също убиваха — доста лекомислено за войници.

— Майната ти, Ковач!

— Както и да е.

Разперих ръце, забелязал, че се приближавам към корпуса. За миг ми хрумна мисълта, че обшивката може да е минирана по някакъв начин…

„О, по дяволите. Човек не може да мисли за всичко…“

… и после ръкавиците ми допряха гладката повърхност и аз спрях да се движа. Фотонерът се полюшваше по инерция на рамото ми. Намирах се зад сферична надстройка, отвъд която стърчеше още една. Повдигнах се и надникнах над ръба на първата. Скрих се отново, но вече бях запечатал в съзнанието си картината.

Зад втората сфера зееше отворът на доковия хангар, разположен в самия център на тристаметровата вдлъбнатина, заобиколена от десетки подобни полусфери. Отрядът на Луманако вероятно бе поставил пеленгатор, защото нямаше никакъв друг начин Карера да открие толкова бързо това място върху корпуса на кораб с дължина почти шейсет километра и ширина трийсет. Погледнах за миг към дисплея на лицевото стъкло — единственият премигващ радиоканал бе този, от който чувах развълнуваното дишане на Карера. Нищо чудно, той сигурно щеше да изключи канала веднага щом заложи капана.

„И къде, по дяволите, си се сврял, Айзък? Чувам дишането ти, въпросът е как да го спра.“

Издигнах се отново над сферата, чувствайки се болезнено уязвим, и започнах да оглеждам околностите. Всичко, от което се нуждаех, бе един-едничък погрешен ход. Само един.

„От Айзък Карера, командир на космокомандосите, оцелял в хиляди космически сражения? Погрешен ход? Как ли пък не, Так. Не го ли искаш на тепсия?“

— Знаеш ли, Ковач, питам се — чух гласа му отново. Изглежда бе овладял гнева си. — Що за сделка ти е предложил Хенд?

„Сканирай, търси. Нека си говори.“

— Дава ми повече, отколкото ти, Айзък.

— Струва ми се, че си забравил чудесната ни медицинска програма.

— Не. Надявам се само да не ми потрябва повече.

„Сканирай, търси.“

— Толкова ли ти беше зле да се биеш за Клина? Да разполагаш с гарантирано „пренахлузване“, да не се боиш от истинска смърт?

— Трима от моята група няма да са на същото мнение, Айзък. Те вече са мъртви.

— От твоята група? — едва забележимо колебание.

Намръщих се.

— Жиан Жианпин — изпържен от резонаторно оръдие. Хансен и Крюкшенк — жертви на нанолите…

— Твоята група?…

— Това вече го каза, Карера.

— О, съжалявам. Просто се питах…

— Обучението няма нищо общо с това и ти го знаеш. Не ми пей възторжените песни на Лапиний. Машинария и късмет, ето какво ви държи засега на Санкция IV.

„Сканирай, търси. Къде си, копеле?

И се успокой.“

— Санкция IV, или където и да било другаде — отвърна той със спокоен глас. — Играта е една и съща и ти го знаеш. Щом не искаш да играеш, значи си свършен. Инак защо ти беше да се захващаш с Клина?

— Айзък, цялата тази шибана планета се е захванала с вас. Никой вече няма кой знае какви шансове за оцеляване. Ако ще се забъркваш в подобно нещо, най-добре от началото пускай големите оръдия. Ето ти малко квелизъм, Айзък.

Той изсумтя.

— Ако мислиш, че ми казваш нещо, което не знам.

Ето там.

Тъмна сянка с познати очертания, в подножието на една от сферите. Рамката на реактивен двигател. Вдигнах фотонера и се прицелих.