Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 226

Откъм кораба блесна ярък сноп от стрелба с фотонер. Максимално разширен лъч. Карера стреляше напосоки, приблизително зад мястото, където бе засякъл бъгито. Неволно стиснах приклада на фотонера.

„Още не. Не още…“

Нов изстрел с фотонер, по-близо. Гледах как светлината блясва и загасва, блясва и загасва и се стараех да държа оръжието си насочено към източника й. Нямаше смисъл да откривам огън, преди да съм се приближил на по-малко от километър. Още няколко секунди и лъчът на моя фотонер, нагласен на максимална концентрация, щеше да пробие бронесплавта върху костюма на Карера и да изгори лежащата отдолу плът. Ако имах късмет, щях да го уцеля в главата или в гърдите. Но и при други попадения щях да му създам достатъчно неприятности, докато се приближа към него.

Усещах как устните ми се разтягат в зла усмивка.

И тогава космосът около мен изригна в светлина. За един кратък миг си помислих, че екипажът на кораба се е пробудил отново, разгневен от ядрения взрив в непосредствена близост, но после осъзнах какво е това.

„Осветителна ракета, глупако.“

Дръпнах ръчката на реактивната рама и се понесох встрани. Откоси от фотонер проследиха движението ми върху корпуса на кораба. При едно от завъртанията дори успях да отвърна с насрещна стрелба. Само три секунди, но и това бе достатъчно Карера да се прикрие. Шмугнах се между две стърчащи надстройки на корпуса и веднага включих обратна тяга, докато увиснах почти неподвижно. Кръвта блъскаше неприятно в слепоочията ми.

„Дали съм го уцелил?“

Отговорът дойде незабавно.

— Хитър ход, Ковач — зашепна гласът на Карера в слушалките ми. — Не е зле за някой, който се бои от високото.

Погледнах към горния дисплей. Радиостанцията е включена на приемане. Мръднах леко с брадичка и задействах микрофона.

„Нека да говори.“

— Кой ти каза, че се боя от високото?

— О, как бих могъл да забравя. Твоето фиаско с Рандал. А ти сигурно се имаш за истински ветеран. Скоро ще узнаеш горчивата истина, Ковач. Смятам да ти строша шлема и да гледам как лицето ти се пръсва във вакуума.

— Гледай да побързаш, в такъв случай — отвърнах невъзмутимо. — Защото не смятам да се мотая тук цяла вечност.

— А, дошъл си да се полюбуваш на гледката, значи. Или си забравил някое любимо холопорно в доковия хангар?

— Не, гледам да те задържа тук, докато Вардани затвори вратата.

Кратка пауза, през която чувах напрегнато дишане. Преместих фотонера в дясната ръка, а с лявата дръпнах ръчката за кратък импулс от реактивните двигатели. Презрамките се изпънаха, докато двигателите на рамата ме теглеха встрани от корпуса.

— Какво стана, Айзък? Уплаши ли се?

— Ти си едно лайно, Ковач — изграчи той. — Продаваш другарите си, сякаш си търговец на души. Убиваш ги за пари.

— Все си мисля, че такава ни е професията. Да убиваме за пари.

— Не ми пробутвай шибания си квелизъм, Ковач! Не и когато ръцете ти са изцапани с кръвта на десетки войници от Клина. Между които и твои приятели, Ковач! Тони Луманако, Куок Юен Юе… Ти ги уби. Ти си убиец на войници.

Леко стягане в гърлото, когато спомена имената.

„Успокой се…“