Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 225

Нямах време да чакам дори толкова. Разтворих крака и се оттласнах от корпуса на бъгито. За миг, когато увиснах в безтегловността на космическото пространство, ме завладя паника. Пресегнах се с лявата ръка и сграбчих ръчката на реактивната рама. Но не я дръпнах.

„Рано е още.“

Бъгито се отдалечаваше от мен, преобръщайки се в космическото пространство, с все още работещ двигател. Прогоних от мислите си представата за бездната, из която се носех, и съсредоточих вниманието си върху неясните очертания на кораба пред мен. Облечен в тъмния, напръскан с бронесплав костюм, с реактивна рама на гърба си, вероятно бях почти невидим под бледата светлина на звездите. Поне докато не задействам реактивната тяга. Стига, разбира се, Карера да не разполагаше с детектори за маса, ала едва ли е имал подръка. При незапалени реактивни двигатели единствената видима цел за него беше бъгито. Вдигнах бавно фотонера и опрях приклада в рамото си. Поех си въздух. Стараех се да не мисля за следващия ход на Карера.

Покажи се, мръснико.

Ах, Так, ти май го очакваш.

А какво са те учили на времето? Не очаквай нищо, за да си готов за всичко.

Ако разполага с необходимото снаряжение, космическият командос няма да разчита на подобни евтини трикове. Съществуват цял набор засичащи устройства, вградени в бойните скафандри и координирани от мънички, но ужасно умни, персонални бойни компютри, които не страдат от човешкия недостатък да се смразяват от ужас само защото летят из безкрайния космос. Както е с всичко останало в наши дни, машината върши по-голямата част от работата.

Не разполагах с достатъчно време да се екипирам с бойния скафандър на Клина, но бях сигурен, че Карера също не е успял. Това означаваше, че носи костюм като този на Луманако и е въоръжен с фотонер.

Въздъхнах и оставих на емисарските сетива да надвият надигащата се в мен тревога, пришпорвани от убийствената доза тетрамет в кръвта ми, и престанах да чакам какво ще се случи.

Е то там!

Едно розово пламъче разцъфна върху тъмния силует на приближаващия се кораб.

Извъртях се леко, доколкото ми позволяваше костюмът и липсата на опорна точка, ориентирах тялото си в посока към мястото на проблясването и включих реактивните двигатели на пълна тяга. Някъде зад мен се появи ярко сияние, което изпълни половината от дисплея ми. Ракетата на Карера се бе взривила в бъгито.

Изключих двигателите и продължих да се нося безшумно към кораба. Усетих, че лицето ми се е разпънало в доволна гримаса. Следата от реактивната струя вероятно се е размила на фона на по-големия взрив от бъгито и сега Карера отново нямаше за какво да се улови. Може би очакваше подобен ход, но не можеше да ме види, а когато се приближа…