Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 218

Погледнах към брега и открих, че са издигнали метална конструкция със седалки около анатомизатора. Само върхът на машината стърчеше над горния ред зрители. Невростимулираното ми зрение мярна манипулаторна ръка с пинцети, която отделяше едва забележима нишка от тялото на нещастника. Последва нов писък. Извърнах глава.

„Ще се справиш. Същото беше, когато трябваше да закърпиш Джими де Сото на бойното поле и сетне да го изнесеш.“

— Да вървим към оръжейната — прошепнах и двамата с Дьопре заслизахме към брега и далечния край на „Анджин Чандра“, стараейки се да сме извън периферното полезрение на ветераните от Клина. Спомних си какво са ни учили в часовете по незабележимо прокрадване. Движи се плавно, дишай леко. Премахни всичко, което може да предизвика вниманието на противника. Само след половин минута корпусът на „Чандра“ се изправи между нас и зрителите.

От другата страна на оръжейната се натъкнахме на млад офицер, който повръщаше върху пясъка. Той вдигна глава, лицето му бе покрито със ситни капчици пот, и ни погледна уплашено.

Дьопре го намушка с ножа.

Изритах вратата на оръжейната със сервоусилен ритник и скочих вътре, настройвайки зрението си светкавично към сумрака в помещението.

Покрай отсрещната стена бяха подредени шкафчета. На масата в ъгъла имаше шлемове. Рафтовете в другия край съдържаха магнитни подметки и дихателни апарати. Вратата към душовете зееше отворена. Непозната жена с чин сержант вдигна ядосано глава от инфоколонката на бюрото пред него.

— Вече казах на Артола, че не желая да… — тя забеляза мобилния костюм и се сепна. — Луманако? Какво правиш…

Ножът изсвири във въздуха покрай мен и се заби в шията на сержанта, точно над дясната ключица. Тя изгледа дръжката с разширени от ужас очи и се свлече бавно на пода.

Дьопре се шмугна покрай мен, коленичи до трупа и извади ножа.

— Е? — погледна ме той очаквателно.

— Не беше никак зле за умиращ, Люк.

Той повдигна рамене.

— Тетрамет. Маорски „ръкав“. Оказва се доста добра комбинация.

Оставих интерфейсния автомат на масата, взех два шлема и му подадох единия.

— Правил ли си го преди?

— Не. Аз съм космонавт.

— Нищо страшно. Сложи си шлема, но внимавай да не зацапаш лицевото стъкло. — Взех два дихателни апарата и му подадох единия. — Шлангът се включва тук — отзад. Закопчай го с колана.

— Но защо са ни…

— Не зная, струва ми се, че така ще стане по-бързо. Освен това може да си свалиш лицевото стъкло. Стъпи сега върху подметките и те сами ще се закрепят за обувките ти. А аз ще включа захранването.

Душовете стърчаха от стената в съседното помещение. Кимнах на Дьопре да ме последва. Вратата се затвори херметично зад нас и аз долових познатия мирис на бронесплав, разпръсквана в плътно затворено помещение. Блеснаха оранжеви лампи, отразявайки се в десетките подобни на разтопен метал ручейчета, които се стичаха през отворите на впръсквателите.

Пристъпих под един от душовете.

Усещането е доста неприятно, особено първия път — като че те заравят жив в кал. Бронесплавта покрива на тънък слой кожата и дрехите и в началото е с консистенцията на каша. Тя се струпва върху замрежения отвор в горния край на шлема, сетне се прецежда през него и се стича покрай лицето, очите и ушите и дразни неприятно гърлото дори при затворена уста. Молекулярното отблъскване я държи настрана от лицевото стъкло, но останалата част от шлема се покрива за не повече от двайсет секунди. Още толкова е необходимо и за тялото, но трябва да се пазят откритите рани.