Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 216

На устните ми трепна усмивка и Вонсава ме изледа втрещено. Сетне излезе. Когато вдигна покривалото, за миг виковете на Сучиади се усилиха многократно.

Насочих вниманието си към лекарствата пред мен.

Луманако дойде почти веднага. Вървеше пред Вонсава, когато се шмугна под покривалото — още един миг на неистови крясъци, — и се отправи към средата на помещението, където лежах, треперещ, на леглото.

— Извинявай за шума — рече той, докато се навеждаше над мен. Той ме докосна лекичко по рамото. — Лейтенанте, ама ти…

Стрелнах ръка право нагоре, в незащитеното му гърло.

Пет бързодействащи лепенки с тетрамет, откраднати снощи от раницата на медиците, бяха подредени върху големите ми кръвоносни съдове. Ако носех обикновен „ръкав“, щях да тупна на пода и да издъхна.

Не бих посмял да опитам с по-малка доза.

Ударът разкъса трахеята на Луманако. Рукна кръв, топла вълна върху ръката ми. Той се олюля назад, изцъклил невярващи очи. Скочих от леглото след него…

… вълчите гени в мен завиха на предателство…

… и го довърших.

Остана да лежи неподвижно.

Надвесих се над трупа, изтръпнал от прекомерната доза тетрамет. Краката едва ме държаха. Лицето ми се гърчеше от мускулни крампи.

Отвън писъците на Сучиади прераснаха в нещо ново и страшно.

— Свалете му мобилния костюм — рекох пресипнало.

Никакъв отговор. Огледах се и установих, че говоря на себе си. Дьопре и Вардани лежаха, парализирани, на леглата си. Вонсава се опитваше да се изправи, но не можеше да си координира крайниците. Твърде много вълнения — неутрализаторите се бяха погрижили да възстановят нарушения баланс.

— Мамка му!

Изтичах при тях, допирайки разкъсаната си длан към полепналите по гърбовете им паяци. Дьопре и Вардани изпъшкаха учудено, когато неутрализаторите им издъхнаха. Вонсава го понесе по-трудно и дори успя да ме удари по ръката. След това се преви и повърна. Коленичих до нея и я притиснах, докато се успокоят спазмите.

— Пооправи ли се?

Навън Сучиади изпищя.

Тя кимна.

— Тогава ми помогни да сваля мобилния костюм. Нямаме много време, преди да се усетят, че той липсва.

Луманако бе въоръжен с личен интерфейсен автомат, стандартен армейски бластер и виброножа, който снощи бе подал на Карера. Разрязах му дрехите и се заех с костюма отдолу. Беше последна дума на техниката — след изключване сам се разкопчаваше. Петнайсет секунди и малко неуверената помощ от страна на Вонсава бяха достатъчни да разкача задвижващите механизми на гърба и крайниците и да разкопчая екзоскелета. Луманако лежеше неподвижно, с разпрано гърло и разперени ръце върху щръкналите нагоре фибронишки на костюма. Напомняше ми за разкъсаните трупове от крайбрежието на Хирата.

— Помогни ми да го преобърна…

Чух някой да повръща зад мен. Обърнах се и открих, че Дьопре се е изправил. Той премигна няколко пъти и най-сетне сполучи да ме фокусира.

— Ковач. Ти ли… — погледът му падна върху Луманако. — Добра работа. А сега, имаш ли нещо против да споделиш плановете си с нас?

Тласнах за последен път трупа на Луманако и той се изхлузи от костюма.

— Планът е съвсем простичък, Люк. Смятам да убия Сучиади и всички останали навън. Докато се занимавам с това, искам да проникнеш в „Чандра“ и да го прочистиш от нежелани пътници. Ето, вземи това — хвърлих му бластера. — Нещо друго ще ти трябва ли?