Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 203
Ричард Морган
Още щом почувства проникващото острие в тила си, Хенд запищя с обновени усилия, но миг по-късно, когато ножът прекъсна гръбначния му стълб, той клюмна и замлъкна.
— Така е по-добре — отбеляза спокойно Карера.
Вторият разрез в основата на тила стана далеч по-елегантно, отколкото бих очаквал при подобни обстоятелства. Когато свърши, Карера изключи ножа, избърса го грижливо в дрехите на Хенд и се изправи. Подаде на Луманако ножа и парчето от шийния прешлен.
— Благодаря, сержант. Дай го на Хамад и му кажи да го пази като зеницата на окото си. Току-що спечелихме допълнителна награда.
— Да, сър — Луманако плъзна поглед по околните. — Ами… ъъъ?…
— О, да — Карера вдигна ръка. Лицето му изведнъж придоби уморен вид. — Това.
Ръката му падна надолу, сякаш беше парализирана.
Откъм зейналата паст на хангара долетя пукот, като от електрически разрив. Вдигнах глава, тъкмо навреме да видя как във въздуха се издига нещо, наподобяващо компактна ескадрила от нанокоптери. Почти веднага се досетих интуитивно какво ще последва, но бях завладян от някакво странно спокойствие и безразличие, което вероятно се дължеше на последиците от лъчевата болест и отслабващия ефект на тетрамета. Успях само да погледна към Сучиади. Той забеляза, че го гледам, и устата му се сгърчи. И той като мен знаеше. Сякаш някой бе изписал с големи, червени букви на екрана пред нас.
И тогава от небето заваляха паяци.
Не точно, но приличаше на нещо подобно. Бяха вдигнали дулото на минохвъргачката за умиротворяване на тълпи право нагоре и бяха изстреляли ограничен по сила заряд. Сивкавите неутрализатори, с размери на пестник, се разпръснаха в кръг с диаметър двайсетина метра. Някои от тях тупнаха върху корпуса на кораба и се плъзнаха с тихо стържене надолу. Други се озоваха в пясъка, където образуваха малки кратери, от които се измъкваха припряно. Кой знае защо ми напомняха за крабовете от тропическия рай на Таня Вардани.
Само дето бяха хиляди.
Падаха по главите и раменете ни, меки, като детски играчки и се закачваха там.
Пълзяха към нас по пясъка и се катереха по краката ни.
Понасяха равнодушно удари и отърсване и отново се връщаха. Сучиади успя да се отърве от няколко, но само за кратко.
Насочваха се със смайваща увереност право към нервните центрове и забиваха през дрехи и кожа тъничките си пипала.
Жилата им потъваха надълбоко.
38.
Нямаше никаква причина адреналинът в кръвта ми да е по-малко, отколкото при другите, но прогресиращата лъчева болест бе намалила способностите на моя „ръкав“ да реагира със съответното количество стресови хормони. Инхибиторите действаха съответстващо. Почувствах как по тялото ми преминават слаби конвулсии, които по-скоро приличаха на изтръпване и стигнаха колкото да ме повалят на коляно.
