Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 202

Хенд въздъхна.

— Нека кажем само, че съществуват сили, на които мога да разчитам и за които моите колеги не са се досетили. Или по-скоро, не са ги оценили подобаващо.

— Да. Забравих, че сте вярващ. — Карера изглежда се забавляваше от разговора. — Хоган, нали? Вие вярвате в тези неща. Духовните сили? Но май не можете да ги наемате като войници.

Луманако се изхили.

Хенд въздъхна отново.

— Командире, това, в което вярвам, е, че и двамата сме цивилизовани хора и…

Бластерът го накара да млъкне.

Карера вероятно го бе нагласил на широк разряд — почти невъзможно е да се получи толкова обширно поражение от малък ултракомпактен модел като този, който стискаше в ръката си. Дулото му, разперено като плавник на риба, едва се показваше между палеца и показалеца.

Никакъв откат, никакъв блясък, нито ударна сила. Само пукот и Хенд продължаваше да стои до мен, със зейнала дупка в корема. Той премигна, сетне изглежда долови миризмата на изпечените си черва и сведе бавно поглед надолу. От гърлото му се изтръгна сподавено стенание, което можеше да се дължи както на болка, така и на уплаха.

Ултракомпактните се нуждаят от известно време, за да презаредят, но не беше необходимо да прибягвам до периферното си зрение, за да осъзная, че всякакви опити да се нахвърля срещу Карера са обречени на провал. Луманако стоеше до мен, а офицерите от рапорта въобще не се бяха разпръснали — просто се бяха отдалечили на няколко крачки, за да ни сторят място.

Много хитро.

Хенд се олюля, продължавайки да стене, след това се свлече на колене. Някаква гадна част от съзнанието ми жадуваше да се изхили. Той опря длани в димящата си рана.

— Сгреши отново — произнесе Карера, надвесен над него. Тонът му не се бе променил след изстрела. — Аз не съм цивилизован човек, Хенд. Аз съм войник. Професионален убиец, нает от хора като теб. За теб също не зная какъв си, но изглежда в „Мандрейк“ смятат, че песента ти е изпята.

Звукът, който Хенд издаде, наподобяваше писък. Карера се обърна към мен.

— Успокой се, Ковач. Само не ми казвай, че не си искал да го направиш.

— Веднъж или два пъти — признах неохотно. — Накрая сигурно щях да успея.

— Е, вече не е необходимо.

Хенд тупна на една страна и продължи да се гърчи. Говореше нещо нечленоразделно. Забелязах с периферното си зрение няколко фигури да се приближават отзад. Сучиади и… Таня Вардани.

Карера им махна да си останат по местата.

— Не трябваше… да… го правиш — успя да промълви най-сетне Хенд. Той вдигна лявата си ръка към Карера, разтворил пръсти. Приклекнах до него и се наведох към сгърчено то му от болка лице.

— Какво казва? — попита командирът на Клина.

— Мисля, че те проклина — рекох.

— О, съвсем обяснимо, имайки предвид обстоятелствата. Но от друга страна… — Карера отмести крак назад и изрита Хенд в хълбока. Чиновникът нададе нов болезнен вик и отново се сви. — Не виждам смисъл да слушаме подобни глупости. Сержант.

Луманако пристъпи напред.

— Да, сър?

— Ножът, ако обичаш.

— Да, сър.

Затова го уважавам Карера — никога не е искал някой от подчинените да върши работа, която той самият не би свършил. Той взе виброножа от Луманако и изрита Хенд отново, преобръщайки го по корем в пясъка. Виковете на чиновника преминаха в сподавена кашлица и мъчителни стенания. Карера коленичи върху гърба му и започна да реже.