Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 200

Някой повдигна покривалото и в помещението нахлу светлина отвън. Погледнах към вратата. Беше Тони Луманако, с камуфлажен комбинезон. Отдолу се виждаше мобилен скафандър. Вдигнах ръка.

— Здрасти, Тони. Добре дошъл на нашия малък академичен спор. Чувствай се свободен да задаваш въпроси, когато някой технически термин не ти е ясен.

Лицето на Луманако разцъфна в усмивка.

— Имам синче на Латимер, което мечтае да стане археолог. Казва, че не желаел да тръгва по стъпките на баща си и да се препитава с насилие.

— Това е временно, Тони. Ще го преживее.

— Надявам се. — Тони пристъпи неуверено от крак на крак. — Командирът иска да те види.

— Само мен ли?

— Не. Каза да доведа всички, които са се свестили. Мисля, че е нещо важно.

Зад стените на фибробалона денят постепенно си отиваше. Под смрачаващото се небе лагерът на Карера бе истински модел за контролирана активност.

Двама часовои с гравибайкове кръжаха непрестанно около вратата. Вятърът носеше откъслечни фрази и смях. Други двама стояха при резонаторното оръдие, привидно отпуснати, но нащрек. По-нататък по брега трима или четирима войници бяха разглобили нещо, което наподобяваше генератор на силово поле. Други пренасяха сандъци и контейнери между „Анджин Чандра“ и фибробалоните. Хангарът на „Чандра“ зееше отворен, озарен от бордовите светлини и оттам периодично се подаваше манипулаторна ръка, за да разтовари поредния контейнер.

— Защо още си с мобилния скафандър? — попитах Луманако, докато слизахме към кораба.

Той сви рамене.

— Попаднахме под артилерийски обстрел при Районг. Изглежда пак изтичане на информация. Изгубих левия си крак, част от таза, няколко ребра. Имах и рана на лявата ръка.

— Пак си извадил късмет, Тони.

— Е, не беше чак толкова зле. Само дето ще мине доста време, докато заздравее напълно. Докторите казаха, че снарядите им са били натъпкани с карценогени, затова и заздравяването щяло да се забави. — Той се намръщи. — От три седмици съм така. Гадна работа.

— Е, благодаря, че дойде да ни спасиш. Особено като се има предвид в какво състояние бяхме.

— Нищо работа. Пък и вече свикнах с проклетия скафандър. Колко му е да нахлузя още един върху него.

— Сигурно си прав.

Карера ме очакваше под товарната платформа на „Чандра“, облечен с униформата, с която го видях по-рано, и заобиколен от неколцина офицери. Някъде по средата на пътя до „Чандра“ ни застигна някакъв тип с омазнена униформа, който спря и ме загледа с немигащ поглед. Когато отвърнах на погледа му, той се разсмя налудничаво и поклати глава. Непрестанно се чешеше по врата с лявата си ръка и долната му устна бе увиснала и потрепваше. Всъщност цялото му лице се свиваше от мъчителни спазми. Изведнъж се досетих за причината. Жичкоглави тремори.

Сигурно той прочете нещо на лицето ми.

— О, гледай, гледай — промърмори заядливо. — Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Обвинения в антихуманизъм, самоотлъчка, знаем и за отношението ти към Картела…

— Млъквай, Ламонт — сряза го Луманако и жичкоглавият подскочи стреснато. Луманако се изхили. — Политкомисар — обясни ми, когато отминахме. — Нали ги знаеш тия шибаняци? Дай им само да плямпат.