Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 161

Сън кимна мрачно.

— Хенд, а ти мисли за резервни варианти, в случай че маякът се окаже непоправим.

— Чакайте малко — никога досега не бях виждал Шнайдер толкова изплашен. — Нима ще останем тук? След всичко, което се е случило с тези хора, ние ще останем?

— Не знаем какво им се е случило, Шнайдер.

— Не е ли очевидно? Вратата не е стабилна и се е затворила след тях.

— Това са глупости, Ян — обади се с невероятно променен глас от ъгъла Вардани. Погледнах я. Беше се изправила и търкаше остатъците от повърнато от брадичката си. — Миналия път, когато отворихме вратата, тя остана така в продължение на няколко дни. Няма никакви данни за нестабилност в поведението й.

— Таня — прекъсна я Шнайдер с вид на човек, когото са предали. — Исках да кажа…

— Не зная какво се е случило тук — продължи Вардани. — Нямам представа какво може да се е объркало. Може би Аирбоу е използвала друга последователност от знаци. Но това няма да се повтори сега. Аз знам какво правя.

— С цялото ми уважение, госпожице Вардани — заговори Сучиади и огледа събралите се в хангара, сякаш търсеше поддръжници. — Но вие сама признахте, че познанията ви за този обект са доста ограничени. Не разбирам как можете да гарантирате…

— Аз съм капелан — прекъсна го Вардани с блеснали очи. Тя се приближи към подпрените на стената трупове. — Никой от тях не е бил такъв. — Нито тази жена. Нито Уенг Цзиадонг. Нито Томас Дхасанапонгсакул. Тези хора са драскачи. Може би талантливи драскачи, но това не е достатъчно. Зад гърба си имам седемдесетгодишен опит с марсиански технологии и когато ви казвам, че тази врата е стабилна, значи тя е стабилна.

Тя се огледа с блеснали очи, изправена над вкаменените трупове. Изглежда никой нямаше желание да продължи спора.

Отровата от Собървил набираше сили в клетките ми. Отне ни далеч повече време, отколкото очаквах, за да пренесем труповете, и когато най-сетне затворихме трупохранилището, бях напълно изцеден.

И да се чувстваше по същия начин, Дьопре с нищо не го показа. Може би маорските „ръкави“ бяха по-добре пригодени за подобни условия. Той се върна в хангара, където Шнайдер показваше на Жиан Жианпин някакви номера с гравираницата. Поколебах се за момент, после се обърнах и се качих на горната палуба, с надеждата да намеря Таня Вардани.

Вместо това открих Хенд, който разглеждаше гигантското тяло на марсианския кораб на големия екран.

— Нужно е време, за да привикнеш с това, не мислиш ли?

Имаше някакъв алчен ентусиазъм в гласа му. Външните светлини на „Наджини“ достигаха едва на неколкостотин метра от нас, но дори там, където не можеха да осветят кораба, той присъстваше със завесата, която спускаше пред звездите. Имах чувството, че се простира безкрайно далече в двете посоки — изплетен от странни форми, наподобяващи прилепнали един към друг мехури, които изглеждаха така, сякаш току-що бяха напъпили, но вече се готвеха да се пръснат. Ако се загледаш внимателно през краищата му, можеш да зърнеш светлините отзад. Миг по-късно обаче, когато тялото се премести встрани, разбираш, че това е било само илюзия, игра на светлосенки и че там има нови и нови структури. Колонизаторските шлепове на Конрад Харлан, които са един от най-големите, строени някога от човечеството, биха могли да послужат за спасителни лодки на този титан. Дори космическите станции в системата Нови Пекин не можеха да се сравняват с него. Той притежаваше мащаби, за каквито не бяхме подготвени. „Наджини“ се рееше над него като чайка над ферибота от Нюпест за Милспорт. Бяхме нищожни и незначителни.