Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 159

— Липсва заплаха за сблъсък — отбеляза бойният компютър и кой знае защо ми се стори, че долових в гласа му разочарование.

— Ами да… — потвърди Вонсава, докато тракаше с пръсти по клавишите и следеше данните от екрана. — То едва се движи. Аксиалната му скорост е… почти като при дрейф.

— Но скенерът засича механични компоненти — посочих съседния екран, в ъгълчето на който блещукаха червени индикатори. — Вероятно електронни компоненти. Значи не е обикновена скала.

— Но и не е активно. По-скоро е напълно инертно. Ще задам някои нови…

— Защо просто не ни завъртиш и издигнеш — предложих, опитвайки се да направя бързо изчисления. — С около стотина метра. Така ще се озовем право на пътя му. И включи външните светлини.

Вонсава ми хвърли поглед, в който се смесваха покорство и ужас. Едва ли предложението ми би било одобрено от някой инструктор по полетна безопасност.

— Изпълнявам — чух гласа й.

Зад външните илюминатори блеснаха ярки светлини.

На практика идеята не се оказа кой знае колко добра. Подсилената полупрозрачна сплав, от която бяха изработени стъклата на илюминаторите, съгласно изискванията за работа в открития космос, трябваше да издържа на всякакви външни въздействия, до размерите на микрометеорит. Те със сигурност нямаше да пострадат при сблъсъка с нещо с подобни размери и скорост на движение. Но предметът, който се удари в носа на „Наджини“, оказа, макар и различно по характер, въздействие.

Зад мен Таня Вардани издаде къс, сподавен вик, подобен на писък. Макар обгорен от невероятно ниската температура и разкъсан от липсата на налягане, летящият обект все още бе запазил някаква далечна прилика с човешко тяло, облечено за лято на Дангрекското крайбрежие.

— Свети Боже! — възкликна Вонсава все така шепнешком.

Почерняло лице извърна кухите си очници към нас, от които стърчаха само тънки, замръзнали нишки. Устата бе разтворена като в секнал вик, беззвучен също толкова, колкото в мига, когато нейният притежател се бе опитал да го нададе — в агонията на своята зловеща кончина. Под налудничаво ярката лятна риза се виждаше подпухнала маса, която вероятно се бе образувала от раздутите и спукани черва и стомах. Една скелетоподобна ръка чукна с оголените си пръсти по стъклото. Другата бе отведена назад и над главата. Краката бяха сгънати напред и нагоре, в мъчителна, ембрионална поза. Който и да е бил този нещастник, бе издъхнал, пропадайки в космоса.

Пропадайки…

Зад мен викът на Вардани премина в тих плач.

Сред стоновете й различих някакво име.

Открихме останалите с помощта на пеленгаторите на скафандрите им — носеха се в подножието на тристаметрова вдлъбнатина в корпуса, събрани накуп около нещо, което наподобяваше хангарен портал. Бяха четирима на брой, всичките облечени с евтини еднократни скафандри. Съдейки по външния оглед, трима от тях бяха издъхнали, след като им бе свършил кислородът, което — според техническите характеристики на скафандрите — бе отнело около шест часа. Четвъртият не бе чакал толкова дълго. Открихме малка, петсантиметрова дупка с разтопени краища от едната страна на шлема му и същата на срещуположната страна. Индустриалната лазерна резачка, с която бе извършил това, все още се поклащаше, привързана към дясната му ръка.