Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 163

— Тогава — почти извика той, — все трябва да има някакво решение!

— Има.

Таня Вардани се подаваше от люка на пилотската кабина, където се бе скрила, докато пренасяхме труповете. Все още беше бледа от конвулсиите и очите й бяха обрамчени с виолетови кръгове, но в поведението й се долавяше някакво безмерно спокойствие и увереност.

— Госпожице Вардани — Хенд се озърна, сякаш очакваше, че и други са присъствали на разговора ни. Той притисна с юмруци слепоочията си. — Какво ще ни предложите?

— Ако Сън Липинг успее да поправи захранването на маяка, зная едно място, където да го поставим.

— И то е? — попитах аз.

Тя се усмихна вяло.

— Вътре в кораба.

За миг настъпи мъртвешка тишина.

— Вътре в… — кимнах към километричната, извънземна постройка на екрана — … това?

— Да. Влизаме през хангара и оставяме маяка някъде вътре. Няма никакви причини да предполагаме, че корпусът ще екранира радиосигналите — поне на определени места. Повечето марсиански материали ги пропускат. Можем да извършим пробни излъчвания, докато намерим най-подходящото място.

— Сън — рече Хенд, който отново гледаше замечтано към екрана. — Колко време ще ти е нужно да поправиш енергозахранването?

— Между осем и десет часа. Не повече от дванайсет. — Тя се обърна към археоложката. — А на вас, госпожице Вардани, колко време ще ви отнеме да отворите входния хангар?

— О! — Вардани ни надари с нова странна усмивка. — Той вече е отворен.

Имах само една възможност да разговарям с нея, докато се приготвяхме за скачване. Срещнах я, когато излизаше от тоалетната, десетина минути след неочакваното и кратко съвещание, свикано от Хенд. Беше с гръб към мен и двамата се сблъскахме несръчно в тясното пространство на коридора. Тя се извърна стреснато и тогава забелязах, че по челото й са избили ситни капчици пот. Сигурно пак бе повръщала. Дъхът й вонеше неприятно и миризмата се носеше след нея.

Изглежда забеляза нещо в погледа ми, защото попита навъсено:

— Какво има?

— Как си?

— Не мога да кажа, че съм добре, Ковач. Аз умирам. А ти?

— Сигурна ли си, че идеята е добра?

— А, не почвай и ти! Надявах се, че съм приключила този разговор със Сучиади и Шнайдер.

Не казах нищо, само я гледах втренчено. Тя въздъхна.

— Виж, ако дадем на Хенд каквото иска и се приберем вкъщи здрави и читави, значи идеята е била добра. Така поне смятам аз. Във всеки случай е далеч по-безопасно, отколкото да се опитваме да прикачим маяка за външния корпус.

Поклатих глава.

— Не е това.

— Не е кое?

— Не е това. Ти искаш да видиш как изглежда корабът отвътре, преди „Мандрейк“ да го скрие под похлупак. Искаш да е твой — поне за няколко часа. Така е, нали?

— А ти не искаш ли?

— Всички го искаме — с изключение може би на Шнайдер и Сучиади. — Знаех, че Крюкшенк също щеше да го иска. Бях го прочел в очите й. Може би й го дължах.

— Добре тогава — повдигна рамене Вардани. — Какъв е проблемът?

— Знаеш добре какъв е проблемът.

Тя махна нетърпеливо с ръка да й направя път. Не мръднах от мястото си.

— Ковач, ще ми сториш ли път? — просъска ядно. — До приземяването остават пет минути и искам да съм в кабината, когато това стане.