Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 157

Емисарската школовка ти помага да преодоляваш почти всички страхове, но не прогонва причината, която ги е предизвикала. Усещах намесата й всеки път — като тежест, легнала над съзнанието ми. В орбита около Лойко, по време на Пилотското въстание; при операцията с космическите командоси на Рандал; край една от луните на Адорацион и веднъж в дълбините на открития космос, когато бяхме подхванали смъртоносна игра на криеница със съперниците от „Недвижимо имущество“ за това кой пръв ще разположи опознавателен маяк около отвлечения колонизаторски шлеп „Мивтсемди“, който се косеше беззвучно по собствена траектория, на светлинни години от най-близкото слънце. От всички изброени, битката около „Мивтсемди“ бе най-тежка. Все още я виждам в кошмарите си.

„Наджини“ се плъзна през отвора в тримерното пространство, което бе създала вратата, и увисна в нищото. Изпуснах дъха, който задържах в гърдите си от момента, когато щурмовият кораб започна да се приближава към вратата, и се подпрях на таблото под монитора, докато системите на кораба уравновесяваха гравитационното поле. Виждах съвсем ясно звездите отсреща, но предпочитах да им се любувам през илюминатора на пилотската кабина. Все едно, че гледаш врага право в очите, че усещаш лишеното от материя пространство на няколко сантиметра пред носа си. Като че ли така най-добре усещаш животинските корени в себе си.

Абсолютно е забранено да се отварят вътрешните люкове по време на движение през хиперпространството, но никой не каза нищо, сякаш знаеха къде отивам. Получих свъсен поглед от Амели Вонсава, когато подадох глава в кабината, но дори тя премълча. В края на краищата тя бе първият пилот в историята на човешката раса, осъществил мигновено прехвърляне от планетна повърхност до открития космос, та предполагах, че други мисли вълнуваха ума й.

Наведох се и надникнах през рамото й. Погледнах надолу и пръстите ми неволно се впиха в облегалката.

Потиснат страх. Старото, познато усещане в главата ми. Емисарска школовка.

Поех си мъчително дъх.

— Ако ще оставаш, най-добре седни — посъветва ме Вонсава, докато настройваше навигационния монитор, който бе изпаднал в електронна паника след внезапното изчезване на планетата под нас.

Настаних се на креслото на втория пилот и се огледах за коланите.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— Звезди — отвърна тя лаконично.

Почаках малко, докато привикна с гледката.

— На какво разстояние се намираме?

Вонсава следеше някакви числа върху звездната карта.

— Според това ли? — попита тя. — На около седемстотин и осемдесет милиона километра. Можеш ли да повярваш?