Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 158

Това ни поставяше в орбита около Банхарн, самотен и доста внушителен газов гигант, разположен в покрайнините на Санкцийската система. На триста милиона километра по-нататък по плоскостта на еклиптиката се простираше море от космически отломки, твърде широко, за да бъде наречено пояс, което по някаква причина не бе сполучило да се слее в планетна маса. На неколкостотин милиона километра в противоположна посока беше Санкция IV. Където бяхме допреди четирийсет секунди.

Внушително.

Вярно, че хипертунелната връзка също може да те изпрати на огромни разстояния в междузвездното пространство за същото време. Но трябва да бъдеш дигитализиран, а от другата страна — прехвърлен в нов „ръкав“, и всичко това отнема време и ресурси. Това е процес.

А тук не преминахме през никакъв процес, или поне не доловихме да е имало такъв. Просто прекрачихме прага. Бих могъл да го направя и сам, със същия успех, ако носех скафандър.

— Спряхме — прошепна Вонсава, по-скоро на себе си. — Нещо уби скоростта ни. Някаква невидима намеса… като божествена.

Гласът й постепенно утихваше, заедно със снижаващата се скорост на „Наджини“. Вдигнах поглед от числата на екрана и първата мисъл, която ме споходи, бе, че се намираме в някаква гигантска сянка. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че вече не сме на планетата и че наоколо няма планини, нито обекти, които да закриват слънчевата светлина.

Над нас звездите постепенно угасваха.

Изчезваха безшумно, поглъщани с ужасяваща скорост от непрогледно тъмна маса, увиснала, както ми се струваше, само на няколко метра от кораба.

— Това е — рекох и неволно потреперих, сякаш бяха приключил някакъв мистичен ритуал.

— Разстояние… — Вонсава поклати глава. — Почти на пет километра. Което означава…

— Двайсет и седем километра напречен диаметър — рекох, след като погледнах данните от екрана. — Дължина петдесет и три километра. Външните структури се простират на… — Предадох се. — Голямо е. Много голямо.

— И още как — потвърди Вардани, която стоеше точно зад мен. — Погледнете само зъбците по края. Всеки един е дълъг поне километър.

— Защо ли не продадох още места тук? — ядоса се Вонсава. — Госпожице Вардани, ако обичате, върнете се на мястото си и седнете.

— Извинете — рече археоложката. — Просто не можах да се…

Сирени, чийто вой бе като писък, в тясното пространство на кабината.

— Приближаващо се тяло — извика Вонсава и включи двигателите на „Наджини“.

Рязка маневра, която сигурно щеше да доведе до травми, ако се намирахме в гравитационно поле, но тук я почувствахме по-скоро като ефектен трик на опитен пилот.

Следващите сцени се редяха на забавен каданс:

Видях приближаващия се предмет, който се премяташе в космоса, носейки се към дясната страна на обзорните илюминатори.

Чух всички бойни системи да докладват за готовност със странно ентусиазираните си механични гласове.

Викове от каютата зад мен.

Тялото ми се напрегна.

Още само минутка…

— Тук нещо не е наред — произнесе неочаквано Вонсава.

Човек не може да види ракета в космическото пространство. Дори тези, които ние правим, се движат твърде бързо, за да бъдат проследени с невъоръжено око.