Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 153

„Аз не се занимавам с такива глупости.“

Смях, като стържене на „колоди“ по метален под.

— Ковач?

Вдигнах глава. Беше Люк Дьопре.

— Най-добре да се качиш горе.

Едва сега забелязах, че на горния етаж шумотевицата бе утихнала.

— Ние няма… — говореше Хенд, когато се върнах в каюткомпанията, — повтарям, няма да си тръгнем оттук, преди да поставим мандрейкски маяк от другата страна на тази врата. Прочетете внимателно условията на своите договори и обърнете внимание на израза „с всякакви възможни начини и при всякакви обстоятелства“. Каквото и да ви нареди да правите капитан Сучиади, ще бъдете екзекутирани и пратени на Бунището за души, ако си тръгнете оттук, без да изпълните поставената ви задача. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Не, не е достатъчно ясно — извика Амели Вонсава през люка за пилотската кабина. — Защото единственият възможен начин, който аз виждам, е да отнесем на ръце проклетия маяк и да го хвърлим през вратата, с надеждата, че все още функционира. Което не ми се струва никак разумно и по-скоро се равнява на самоубийство. Тези неща ядат „колоди“.

— Сканирахме за наноли… — поде Хенд, но други разгневени гласове го заглушиха. Той вдигна ръце, опитвайки се да потуши страстите. Сучиади изшътка и постепенно настъпи тишина.

— Ние сме войници — заговори неочаквано Жиан. — Не сме кемпистки доброволци. Шансовете ни за успех са нулеви.

Той се огледа, изненадан не по-малко от другите, че е взел думата.

— А когато се жертваше на Данангското плато — попита го Хенд, — тогава имаше ли някакви шансове? Не, готов бе да дадеш живота си. Това е, заради което ви купих всичките.

Жиан го изгледа с нескрито презрение.

— Дадох си живота заради хората, които командвах. Не за някакви шибани търговски интереси.

— О, Дамбала! — възкликна Хенд и завъртя очи към тавана. — А за какво, според теб, глупава главо, е цялата тази война? Кой, мислиш, е платил за щурма на данангския плацдарм? Набий си го в главата — ти се сражаваш заради мен. За корпорациите и техните шибани марионетни правителства.

— Хенд — прекрачих през люка и застанах в центъра на каюткомпанията. — Струва ми се, че търговските ти похвати са неподходящи в случая. Защо не си отдъхнеш малко?

— Ковач, аз не съм…

— Сядай — произнесох с тих глас, но изглежда в тона ми имаше нещо, което го накара да се подчини незабавно.

Всички вторачиха в мен очаквателни погледи.

Не и този път.

— Никъде няма да вървим — рекох, — защото не можем. И аз също като вас искам да напуснем час по-скоро това проклето място. Но е невъзможно, разберете. Не и докато не разположим маяка.

Млъкнах, очаквайки нови възражения, но не последваха. Всички мълчаха.

Обърнах се към Хенд.

— Защо не им разкажеш за ОПРО-ните? Кажи им откъде са се взели.

Той ме изгледа мрачно.

— Добре тогава, аз ще им го кажа — огледах лицата им, усещайки напрегнатото им очакване. Посочих към Хенд. — Нашият спонсор тук си има няколко домашни врагове в Приземяване, които ужасно държат той да не се върне обратно. Нанолите са техният начин да се подсигурят за това. До момента успяхме да оцелеем, поне някои от нас, но в Приземяване няма как да го знаят. Ако обаче се вдигнем и поемем обратно, незабавно ще разберат и ще ни свалят още преди да стигнем горния край на параболата. Така ли е, Матиас?