Читать «Вихрушка» онлайн - страница 810

Нямаше много коли, само военни камиони, натъпкани със Зелени ленти. Нямаше войници или униформени полицаи. Регулировчиците бяха млади, също от зелените гвардейци. Градът се връщаше към реда. Не се срещаха жени в западни дрехи, само в чадори.

Чу зад гърба си няколко ругатни, не много. Няколко поздрава — пилотската униформа му даваше определен статут. По-навътре в града намери подходящо място, където да почака такси — близо до уличния пазар. Докато чакаше, си купи бутилка безалкохолно питие, отчупи един край от топъл пресен хляб и го задъвка. Нощният вятър се усили малко, но мангалите грееха весело и приканващо.

— Добър вечер. Вашите документи, моля.

Зелените бяха младежи, учтиви, с едва наболи бради. Локхарт им показа личната си карта, подпечатана и валидна, и те му я върнаха след известно обсъждане.

— Накъде отивате, ако можем да попитаме?

— Ходи приятели, близо чаршия — отвърна той на преднамерено развален фарси. — Кола чупи. Иншаллах.

Слушаше ги как си приказват, казваха, че пилотите са сигурни и че той е канадец. Не била ли Канада част от Големия Сатана? Не, не била.

— Мир вам — казаха младежите и се отдалечиха.

Той отиде до ъгъла и се загледа в движението, миризмата на града беше силна — бензин, подправки, гнили плодове, пикоч, миризма на тела и смърт. Острият му поглед забеляза едно такси, в което имаше само двама мъже отзад и един отпред. Беше на кръстовището, блокирано в момента от един завиващ камион. Без колебание Том се вмъкна между колите, избута някакъв мъж от пътя си, отвори задната врата и се напъха вътре, извинявайки се многословно на добър фарси, и помоли пътниците да му разрешат да пътува с тях. След няколко ругатни и известно пазарене шофьорът откри, че пазарът е точно по пътя, който бе договорил с другите, а те също бяха отделни пътници и също с мъка се бяха качили.

— С Божията помощ вашата спирка ще бъде втората, ваше превъзходителство.

„Успях — рече си Том възбудено, после в съзнанието му изплува друга мисъл: — Надявам се, че и другите са стигнали. Дюк и Скраг, Руди, всички, Фреди и добрият стар Мак.“

Бахрейн, международното летище: 8,50 вечерта.

Жан-Люк стоеше на площадката и наблюдаваше през бинокъла двете машини, които вече прелитаха края на пистата с мигащи навигационни светлини. Бяха получили разрешение за директно кацане и се приближаваха бързо. До него беше Матиас, също с бинокъл. Наблизо чакаха линейка и доктор, беше дошъл и Юсуф, служителят от имиграционната служба. Небето беше ясно, изпълнено със звезди, вечерта — хубава, с топъл приятен вятър.

Водещата машина зави леко и Жан-Люк можа да прочете регистрационните букви. G-UVX. Британски. „Слава Богу, имали са време на Джелет“ — помисли си той, разпозна Петикин в кабината и обърна бинокъла си към другия, хеликоптер. В него видя Еър и Кайл, механика.

Петикин кацна. Матиас и Жан-Люк се приближиха — Матиас откъм Петикин, а Жан-Люк откъм вратата на кабината. Жан-Люк отвори.