Читать «Вихрушка» онлайн - страница 795

— Господин Гавалан!

— А, здравейте, госпожа Нюбъри! — Той се отклони от пътя си и пристъпи към жената, която засаждаше някакво цвете до пътеката за колите. — Градината ви изглежда чудесно.

— Благодаря. Забавно е и ме поддържа във форма — отвърна Анджела Нюбъри. Беше висока тридесетгодишна жена с аристократичен акцент. — Роджър е на терасата и ви очаква. — Тя изтри с опакото на ръката потта от челото си, изцапа се. — Как вървят нещата?

— Чудесно — отвърна той, без да спомене нищо за Локхарт. — Засега девет от десет.

— О, страхотно! Какво облекчение! Моите поздравления. Всички бяхме толкова загрижени. Чудесно, но, за Бога, не казвайте на Роджър, че съм ви питала, ще припадне. Никой не бива да знае!

Той отвърна на усмивката й и заобиколи къщата през прекрасните градини. Терасата бе разположена между дървета и цветни лехи, на нея имаше столове, маси, малък бар и телефон. Гавалан видя изражението на Роджър Нюбъри и радостта му помръкна.

— Какво има?

— Ти и твоята „Вихрушка“. Казах ясно, че това е необмислено. Как върви?

— Току-що научих, че двамата от Ковис са пристигнали в безопасност в Кувейт и са получили разрешение да излетят за Бахрейн без проблеми, така че стават девет от десет, ако броим и Ерики в Табриз. Дюбоа и Фоулър още не са се обадили, но се надяваме. Е, какъв е проблемът, Роджър?

— Страшно много ще имаме да плащаме из целия Залив. Техеран пищи на умряло, а всичките ни офиси са вдигнати по тревога. Шефът и вашият предан Роджър Нюбъри, ескуайър, са любезно поканени в седем и тридесет да обяснят на господин министъра на външните работи защо изведнъж тук има такъв приток на хеликоптери, въпреки че са с британска регистрация, и колко дълго възнамеряват да останат. — Нюбъри, строен мъж с пясъчноруса коса, сини очи и дълъг нос, очевидно беше много раздразнен. — Радвам се, че са девет от десет. Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря. Малко скоч със сода.

Нюбъри се зае да приготви питието.

— С шефа ще се радваме да узнаем какво ще ни предложиш да кажем.

Гавалан се замисли за момент.

— Хеликоптерите ще напуснат веднага щом успеем да ги натоварим.

— И кога ще е това? — Нюбъри му подаде чашата.

— Благодаря. Обещаха ни самолетите до осемнадесет часа в неделя. Ще работим цяла нощ и ще ги експедираме до понеделник сутринта.

— Не може ли по-рано? — Нюбъри беше шокиран.

— Беше поръчано за утре, но ме извозиха. Защо?

— Защото, стари приятелю, преди няколко минути изтече информация от приятелски, много сериозен източник на високо равнище, че ако хеликоптерите не бъдат прибрани преди залез-слънце утре, може да бъдат задържани.

Сега вече и Гавалан беше шокиран.

— Това не е възможно, не може да стане!

— Предлагам ти да бъдеш разумен и да го направиш възможно. Изпрати ги да отлетят за Оман или Дубай, или където и да е.

— Ако направим това… ако го направим, ще затънем още повече.

— Мисля, че повече не можете да затънете, старче.

— Според „източника“ утре след залез-слънце ще сте затънали до гуша. — Нюбъри въртеше питието си — лимонов коктейл. „Да върви всичко по дяволите — мислеше си той. — Независимо, че сме задължени да помагаме на важните търговски интереси, та да се спаси каквото може от иранската катастрофа, не бива да забравяме нито дългосрочната, нито краткосрочната перспектива. Не можем да излагаме на риск правителството на Нейно величество. Освен това ми съсипаха уикенда, би трябвало да си пия коктейла от водка и джин с Анджела, а стоя тука и сърбам тая помия.“ — Ще трябва да ги преместите.