Читать «Вихрушка» онлайн - страница 794

Тя се изненада. После отвърна:

— Благодаря ти, Дънкан. И аз бих искала. Да, да, ще дойда.

— Ти така или иначе би дошла. — Бръчките по лицето му се свиха. — Нали?

Тя вдигна леко рамене, погледът й падна върху уискито.

— Ти няма да управляваш, Дънкан. Уискито ще ти дойде добре. Ще ти успокои стомаха.

— Значи забеляза, а?

— Забелязах само, че си много уморен. По-уморен от всякога, но се справи чудесно, свърши страхотна работа и трябва да си починеш. Ти… сигурно си си взимал хапчетата и всички останали боклуци?

— А, да, но скоро ще ми трябва нова опаковка. Няма проблеми, но няколко пъти се почувствувах много гадно. Сега съм добре, Джен. Добре — добави той в отговор на внезапното й безпокойство.

Тя знаеше, че не бива да настоява. Вече беше поканена и можеше да се поотпусне. Откакто бе кацнал, го наблюдаваше много внимателно и тревогата й нарастваше. Поръча и аспирин със сандвичите, в чантата имаше „Веганин“ и тайния комплект, който й беше дал доктор Нът.

— Как се почувствува, когато летя отново? Ама наистина?

— От Техеран до Ковис беше страхотно, останалата част не беше толкова добре. Последният етап изобщо не беше добре. — Мисълта за преследващите го изтребители и многократната близост на катастрофата го накараха отново да усети вкуса на жлъчка в устата си. „Не мисли за това — заповяда си той, — това свърши! «Вихрушка» почти свърши, Ерики и Азадех са в безопасност, но Дюбоа и Фоулър? Какво, по дяволите, става с тях? Ами Том? Идваше ми направо да го удуша. Горкият нещастник!“

— Добре ли си, Дънкан?

— А, да, чудесно съм. Просто съм уморен — последните две седмици бяха доста напрегнати.

— Ами Том? Какво ще кажеш на Анди?

— Тъкмо си мислех за него. Ще трябва да му разкажа всичко.

— Това е страшен проблем за „Вихрушка“, нали?

— Той… той е сам, Джен. Може би ще успее да вземе Шаразад и да се измъкне. Ако го хванат… ще трябва да чакаме, за да видим какво ще стане, и да се надяваме — рече той. Но си мислеше: „Когато го хванат.“ Протегна ръка и я докосна, радваше се да бъде с нея, не искаше да я тревожи повече. „Толкова й е трудно. Мисли, че ще умра.“

— Моля да ме извините, сахиб, мемсахиб, поръчката ви е отнесена в хеликоптера — каза келнерът.

Макайвър му подаде кредитната карта и той се отдалечи.

— А какво ще правим със сметката ти в хотела? И на Чарли? Ще трябва да се погрижим за това, преди да тръгнем.

— О, обадих се на господин Бидъл, докато беше в тоалетната — рече тя. — Помолих го да се погрижи за сметките ни и багажа, и всичко останало, ако не се обадя до един час. Чантата ми е при мене, паспортът и… защо се усмихваш?

— Нищо… нищо, Джен.

— Беше просто в случай, че поискаш да дойда. Помислих си… — Тя загледа мехурчетата в чашата. Вдигна отново леко рамене, погледна го и се усмихна съвсем щастлива: — Толкова се радвам, че ме помоли да дойда, Дънкан. Благодаря ти.

В предградията на Ал Шаргаз: 6,01 вечерта.

Гавалан слезе от колата и изкачи пъргаво стъпалата към входната врата на вилата в марокански стил.