Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 69

Днес се свързах с православен учен, който твърди, че знае къде е отнесена плащаницата след Разпятието. Твърди, че във византийския град Едеса съществува древно предание, свързано с мистична реликва, подобна на плащаницата. Въпреки че съм скептичен, утре ще се срещна със свещеника, който ни свърза. Не мога да откажа, защото той е племенник на Н.впр. Племенник на Негово високопреосвещенство. Симон.

Вдигам поглед от страниците. Едно неприятно, странно чувство бръмчи в мен като муха в стая. Нещо не е наред. Следващият откъс предлага описание, което разсейва всякакви съмнения:

Той е самото въплъщение на свещеник от Секретариата: красив, синеок, елегантен. Много висок и слаб. Проявява силна загриженост към изложбата ми и веднага ми става ясно, че има някакъв личен интерес. Иска да вечеряме утре. Не виждам начин да се измъкна.

Вероятно тази среща на бъдещите приятели не се е състояла.

Но по време на първото ми гостуване в апартамента на Уго двамата със Симон ми разказаха как един куратор от Ватикана припаднал насред турската пустиня и бил спасен от млад свещеник от посолството. Текстът в този дневник е с девет месеца по-стар. Уго и Симон са ме излъгали, че запознанството им е било случайно.

Слагам книгата върху гърдите си, страшно озадачен. Нямат причина да крият нещо от мен.

Историята, която ми сервираха, винаги ми се е струвала малко нелепа. Симон сякаш се дистанцира от нея още докато Уго я разказваше. Подробностите бяха достатъчно реалистични — слънчевите изгаряния на Уго, счупените му очила, — но ако срещата им в пустинята наистина се е състояла, вероятно не е била първата. Тогава защо спомените им са толкова избирателни? Какво може да е онова, което са сметнали, че трябва да завоалират?

Отново разгръщам дневника. Следващият текст за пръв път изважда наяве цялата логика в основата на изложбата на Уго.

Учениците намират плащеницата и я отнасят в Едеса, чийто цар навремето е поканил Исус да го навести.

Уго обаче е изпълнен със съмнения.

Тия православни не схващат ли, че това е една средновековна легенда? Наистина ли вярват, че най-ценната ни реликва от векове се пази в някакво незначително византийско градче на границата!

Изглежда, му убягва иронията, скрита във въпроса. Повече от хиляда години по-късно първата поява на плащаницата в Западна Европа се оказва в затънтено френско селце. Подобно на създателя си реликвата никога не е бързала да отиде в големите градове. Уго обаче продължава:

Вечерях с Андреу. Директно изразих подозренията си. Няма изненади: въпросът е политически. Той дори не си направи труда да го отрече. Не го интересува откъде се е появила плащаницата, а само как ние сме се сдобили с нея. Ако се окаже възможно да се хвърли светлина върху миналото на реликвата, твърди той, това ще е призив към всички християни Трамплин за взаимоотношенията ни с другите църкви.

Тези няколко изречения ме жегват. Те улавят същината на Симон: познатите цели, липсата на притворство, напрегнатата увереност, че бъдещето на християнството може да е заложено на карта. Брат ми е описан като напълно откровен — поради което ми е трудно да разбера защо двамата с Уго месеци наред са криели тази информация от мен. Трамплин за взаимоотношенията ни с другите църкви. Симон несъмнено има предвид православието и в този случай Майкъл може да се окаже прав. Симон вероятно не е устоял на изкушението да довърши делото, което баща ни заряза преди шестнайсет години в Торино. И ето: