Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 61

— Защо ни следите? — питам настойчиво.

— Така ми е наредено.

Правя още една крачка назад. Само три метра, и ще излезем на публично място.

Мъжът разперва ръце и ги притиска в стените на стълбището.

— Отец Андреу? — пита той.

Телцето на Петрос се стяга в ръцете ми. Не отговарям.

После мъжът вади нещо от джоба си. Започвам да отстъпвам. И тогава виждам какво ми показва: две метални лаврови клонки около жълто-бялото знаме на Ватикана. Значка.

— Аз съм охраната ви.

— Откога вървите след нас? — питам.

— Откакто тръгнахте от хотела.

— Защо не сте с униформа?

— По нареждане на Негово високопреосвещенство.

Чудя се дали Лучио не е постъпил така заради Петрос. За да не го плаши излишно.

— Как се казвате?

— Агент Мартели.

— Агент Мартели, следващия път, когато ни следите, бъдете с униформа.

Той скърца със зъби.

— Добре, отче.

— Вие ли ще ни пазите и нощем?

— Някой друг ще застъпи на смяна.

— Кой?

— Не му знам името.

— Кажете и на него да е с униформа.

— Добре, отче.

Чака, като че ли да чуе отговора на първия си въпрос — какво търсим с Петрос в апартамента на Уго. Но в този град свещениците не отговарят пред полицаите. Двамата с Петрос се обръщаме и се запътваме надолу към светлината.

Стаята ни в „Санта Марта“ е на четвъртия етаж. Петрос за пръв път отсяда в хотел и пита:

— Къде е другото?

Няма кухня, няма дневна, няма играчки. Момчетата в блока ни са му разказвали, че хотелите са същински рай. Само че този няма как да бъде рай. Няма дори телевизор.

Над тясното желязно легло виси семпъл кръст. Безлично белите стени се оглеждат в паркета, излъскан като обувките на свещеник от Секретариата. Освен радиатора под прозореца в стаята има нощно шкафче и закачалка за дрехи, създадена сякаш по-скоро за костюмите на католически свещеник, отколкото за някакво традиционно облекло. Прозорецът обаче гледа към малкия вътрешен двор на тази сграда със странна форма и под нас има саксии и едно дърво в сандъче с причудливи остри клонки, напомнящи високи зелени коледни звезди. Във въздуха ухае на лавандула.

— Кой беше този мъж? — пита Петрос и скоква върху леглото все още с обувки, за да изпробва единствената възглавница.

— Полицай — отговарям. — Ще се погрижи да сме в безопасност.

Няма смисъл да избягвам обяснението. Ще имаме придружител непрекъснато.

— Тук няма страшно, нали? — пита Петрос, ровейки в нощното шкафче.

— Полицейският участък е в съседната сграда. Агент Мартели е на пост в коридора. Освен това тук всички полагат специални грижи за гостите си. Нищо не ни застрашава.

Петрос намръщено поглежда Библията в най-горното чекмедже — Вулгата, превода от четвърти век, който за римокатолиците е каноничният. На латински е и би трябвало да е за хора от всички държави, както е и този хотел. Но Петрос въздиша. Знае, че евангелистите са писали на гръцки, първия всеобщ език. Приносът на нашия народ винаги се подценява.

— Ще се обадя на Лео и ще го помоля да ни донесе нещо за ядене — казвам. Тук ще ни е по-добре, отколкото в трапезарията на хотела, пък и имам нужда от компания. — Ти какво искаш?

— Пица „Маргарита“ от Иво — отговаря Петрос.