Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 49

Коридорите бяха тъмни, но Уго познаваше пътя. За човек с неговия ръст се движеше учудващо безшумно дори когато влязохме в първите чудовищни коридори на книгохранилищата.

Очаквах да видя стари дървени рафтове за книги, които се извисяват в импозантни арки със стенописи. Вместо това се озовахме в ниски промишлени тунели, по-дълги от презокеански лайнери, опасани с тръби за кабели. Обувките ми шляпаха по студените метални платформи, звукът отекваше по коридорите и се налагаше да се приведа, за да не си ударя главата в електрическите крушки с предпазни решетки. Уго обаче се придвижваше пъргаво, като че ли питиетата го бяха направили по-подвижен.

Вече отвсякъде ни обграждаха стоманени стелажи — отляво и отдясно, отгоре и отдолу — етаж подир етаж, с площадки помежду им, свързани с тесни метални стълби. Уго разчиташе на фенерчето, което беше донесъл, защото електрическите крушки се изключваха чрез таймер. Продължавахме да се спускаме все по-надолу. Най-сетне стигнахме до асансьор.

— Къде отива? — попитах.

Както ни беше предупредил френският свещеник, гласът ми проехтя над мраморните подове и раздра мекия мрак.

— Чак до долу — прошепна Уго.

Вратите се затвориха и кабината моментално потъна в мрак. Лъчът на фенерчето на Уго се насочи право към контролния панел. Още преди да успея да разчета какво пише там, той стартира бавното ни спускане.

Вратите се отвориха в помещение с маслени на цвят стени и флуоресцентно осветление. Тук нямаше рафтове, само на места по стените се виждаше по някое разпятие и икона, между които имаше детектори за дим. Отвсякъде се носеше непознат химически мирис на нещо ново.

— Под земята ли сме? — прошепнах.

Уго кимна и ме поведе напред, мърморейки:

— Да видим сега дали е прав.

Зад ъгъла се натъкнахме на огромна стоманена врата. На съседната стена имаше табло с копчета.

Само че, вместо да въведе код, Уго пъхна пръсти под ръба на вратата, дръпна силно и я отвори. От другата страна цареше мрак.

— Отлично — промърмори Уго. След това се обърна и ми нареди: — Не докосвай абсолютно нищо, докато не ти обясня защо тази врата не е заключена.

Бръкна вътре, за да завърти таймера на електрическото осветление. Когато лампите светнаха, краката ми се вдървиха.

Преди двайсет години Йоан Павел беше започнал нов проект. Ватиканската библиотека беше запълнила всичките си рафтове, затова Йоан Павел бе изкопал ров в малък вътрешен двор, северно от библиотеката, където във военно време служителите отглеждали зеленчуци и където сега вуйчо Лучио беше открил кафене, за да смуче пари от гостуващите учени. Вътре бе налял основите на бомбоустойчива бетонна камера, предназначена за неговите най-ценни притежания. Днес, докато пийват в кафенето на вуйчо Лучио, учените се намират на тънък пласт трева, покриващ криптата със съкровищата на Йоан Павел.

Като малък си представях как ли изглежда това място. В мечтите ми беше голямо като банков трезор. Но помещението пред мен се оказва с размерите на малко летище. Главният коридор е дълъг колкото футболно игрище, а от двете страни има ниши, достатъчно дълбоки, за да паркираш автобус.