Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 47

Симон по-скоро би спал на улицата пред гара „Термини“. Но това е цената на цялото необичайно обсъждане — показал е на Лучио кой държи козовете.

Симон кимва и Лучио два пъти почуква с кокалчетата си върху бюрото. Приключили сме. Дон Диего се появява отново, за да ни съпроводи до асансьора.

— Да изпратя ли някой за багажа ти? — пита той заядливо Симон.

През следващите пет нощи ще бъдат съквартиранти. Надзирател и затворник. Ала в празния поглед на Симон забелязвам облекчение. Той няма да налапа стръвта. Когато металната врата се отваря, Петрос се втурва вътре и нетърпеливо натиска копчето. Преди Диего да намери друг начин да се заяде, Симон, Петрос и аз вече слизаме с асансьора.

8.

Малко след вечерята в апартамента на Уго му помогнах да се промъкне тайно във Ватиканската библиотека, за да види „Диатесарон“.

— Ела в апартамента в четири и половина — разпореди той. — И си носи ръкавици.

В четири и половина отидох до апартамента му. Уго се появи четвърт час по-късно. Носеше две найлонови торби от „Анона“, супермаркета на Ватикана. В едната различих характерния силует на бутилка с алкохол.

— За успокоение на нервите — намигна ми той. Но челото му беше потно и в погледа му се четеше тревога.

Когато влязохме в жилището му, той гаврътна няколко чашки грапа „Джулия“.

— Я ми кажи — попита ме, — ориентираш ли се там, долу?

Там долу, тоест под апартамента му, в библиотеката.

— От къде на къде? — попитах сприхаво.

Беше създал у мен впечатлението, че го е правил и друг път, а аз просто ще го следвам. В крайна сметка само за да пристъпи прага на нашата библиотека, човек се нуждае от молба и препоръки от упълномощени учени. А за да види книга, е нужна сериозна документация. За да я получи, трябва да му я донесе служител на библиотеката, защото читателите никога не се допускат в книгохранилището.

— Ако вече знаем къде е ръкописът, не може ли просто да го свалим от рафта и да го прочетем? — попитах.

В другата торба от супермаркета имаше разнообразна екипировка. Две фенерчета, лампа за къмпинг, кутия с латексови ръкавици, франзела, пликче кедрови ядки, чифт терлици, бележник и някакъв уред с големината на детска тенис ракета. Уго се зае да пъха всички тези неща в брезентов сак.

— А, можем да я свалим от рафта — отговори. — Не е там проблемът. — Погледна часовника си. — Хайде, по-живо, отче Алекс. Трябва да побързаме.

Посочих сака му.

— Няма да минем покрай охраната с това.

Той се подсмихна.

— Не ставай глупав. Има една вентилационна шахта на втория етаж. От години не се използва.

Вперих поглед в него.

Уго се изкиска и ме стисна за ръката.

— Шегувам се, шегувам се. А сега престани да се тревожиш и да тръгваме.

Той имаше приятел в библиотеката. Възрастен френски свещеник, чийто кабинет се намираше в един забравен край на сградата. Библиотеката затваряше след десет минути, но апартаментът на Уго беше толкова близо, че стигнахме до приятеля му за по-малко от две. Уго ме спря пред кабинета му и каза:

— Почакай тук.

Влезе вътре сам, но не затвори вратата плътно.

— Уголино — възкликна притеснено мъжът с френски акцент, — разбрали са за теб.