Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 35

— Той се качи горе.

Сочи ми покрива. Най-усамотеното място в цялата сграда.

Понечвам да го последвам, но тя слага длан върху ръката ми и прошепва:

— Петрос те търси.

Обръщам се към детската. Вътре синът ми седи на временното си легло. Светлината е приглушена, а подът е осеян с книги и плюшени играчки от бебешкото легълце отстрани Петрос диша толкова учестено, все едно е тичал.

— Какво има? — питам.

Въздухът край него е влажен и топъл. Той протяга ръчички.

— Кошмар ли?

На тази възраст обикновено започват кошмарите нощем и ходенето насън. Симон бе преживял и двете. Повдигам издълженото му телце в скута си и го галя по главата.

— Може ли пак да почетем за Тоти? — прошепва той сънено. Новият втори нападател на „Рома“.

— Разбира се.

Петрос се навежда напред и пролазва по пода за книжката си. Обаче гледа да не напуска скута ми. Веднъж вече съм го оставил сам.

— Всичко свърши, момчето ми — уверявам го и целувам влажния му тил. — Няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност.

Оставам до него за малко и след като заспива отново, за всеки случай. Когато излизам от стаята, Лео вече се е прибрал и София му претопля чиния с храна. В кухнята го виждам как погалва корема ѝ, докато се привежда напред за целувка. Изпреварвам поканата им да се присъединя към тях, като тръгвам да търся Симон на покрива.

* * *

Вятърът е разрошил косата му. Лицето му е изопнато. Взира се надолу към светлините на Рим, както сигурно вдовицата на моряк се взира в морето.

— Добре ли си? — питам.

Ръката, с която си взема цигара от пакета за спешни случаи, трепери.

— Не знам какво да правя — промърморва Симон, без да се обръща към мен.

— Нито пък аз.

— Той е мъртъв.

— Да.

— Обадих му се днес следобед. Говорихме за изложбата. Не мога да повярвам…

— Да, знам.

Гласът на Симон изтънява:

— Седях до тялото му и се мъчех да го разбудя.

В гърдите ми си надига тъпа болка.

— Уго вложи цялата си душа в тази изложба — продължава брат ми — Раздаде се целият. — Пали цигарата. На лицето му се изписва угнетено възмущение. — Защо ще умре само седмица преди откриването? Защо ще умре точно на прага?

— Това е дело на човешка ръка — казвам. Напомням му накъде следва да насочи гнева си.

— И защо извика мен там? — пита Симон, без да ме слуша.

— Престани. Вината не е твоя.

Той издишва дълга димна струйка в мрака.

— Аз съм виновен. Трябваше да го спася.

— Имаш късмет, че не си бил там. Същото можеше да се случи с теб.

Симон отправя огорчен поглед към небето, после свежда очи към откритото място, където играехме като деца. Едно от семействата на гвардейците надуваше пластмасов плувен басейн на тази тераса. Сега е останало само влажно петно.

Снижавам глас:

— Според теб това свързано ли е с плащаницата? С преместването ѝ от Торино?

От ноздрите му излизат ластарчета дим. Не мога да разбера дали размишлява над отговора.

— Никой не би могъл да знае, че е преместена тук — отговаря с равен глас той.

— Може пък да се е разчуло. Хората научават по разни пътища. Както ние узнахме от Лео.