Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 36

Нужен е бил цял екип от хора, които да натоварят новия реликварий на плащаницата в камиона. Свещеници, които да отворят параклиса. А после още хора и още свещеници, които да я разтоварят тук. Дори само един от тях да е споменал новината пред съпруга, приятел, съсед…

— Уго е бил в камиона през онази нощ — казвам. — Всеки друг, участващ в преместването, може да го е видял. Може би затова са го погнали.

— Но не са видели теб или мен. Защо ще погват и нас?

— Тогава какво се е случило според теб?

Симон тръсва пепелта от връхчето на цигарата си и проследява с очи как в мрака политат искри.

— Уго беше ограбен. Според мен в апартамента се е случило нещо различно.

Но не звучи уверено. Телефонът ми звънва. Поглеждам екранчето.

— Вуйчо е. Да вдигна ли?

Симон кимва. Отсреща се чува плътен бавен глас:

— Александрос?

Вуйчо Лучио, изглежда, винаги се смущава от хора, които сами си вдигат телефона. Не проумява защо ние, останалите, нямаме секретари.

— Да.

— Къде си в момента? Симон и Петрос добре ли са?

Сигурно вече е научил за нападението.

— Добре сме. Благодаря за загрижеността.

— Казаха ми, че двамата сте били в Кастел Гандолфо по-рано днес вечерта.

— Вярно е.

— Сигурно сте много разстроени. Приготвих стаите за гости, за да пренощувате и тримата, затова ми кажи къде сте и ще изпратя кола.

Заеквам. Симон вече клати глава и прошепва:

— Не, няма да ходим при него.

— Благодаря ти — казвам аз, — но сме отседнали в казармата при приятел.

Няма отговор, само познатото мълчание — вестител на неговото недоволство.

— В такъв случай искам утре да дойдете при мен — казва той накрая. — Рано сутринта. За да обсъдим положението.

— По кое време?

— В осем часа. Кажи и на Симон Очаквам и него.

— Ще дойдем.

— Радвам се да го чуя. Лека нощ, Александрос.

И линията замлъква най-безцеремонно. Обръщам се към Симон.

— Иска да ни види в осем.

Новината никак не го впечатлява.

— Е, може би трябва да поспим малко.

Симон казва:

— Ти върви. Аз ще спя тук.

Тук. На открито. Под прозорците на папата.

— Стига, моля ти се, влез вътре.

Безнадеждно е да настоявам. Отказът да спят в легло е разпространено лишение сред свещениците и със сигурност не е толкова опасно за здравето, колкото това пристегнато около бедрото му въже. Вдигам примирено рамене и му казвам, че ще дойда да го взема на сутринта. Има нужда да остане сам. Тръгвам си и се моля за брат си.

* * *

Когато се прибирам, Лео и София вече са си легнали. Надявах се да обсъдя с Лео какво е чул в столовата, след като ние си тръгнахме, но ще се наложи да почакам. Комплект чаршафи са оставени върху разтегателния диван, ветеран със стари пружини. Помня го много добре. Някогашната шарения от петна е изчезнала благодарение на женската ръка. Зад вратата на спалнята в дъното дочувам тихи звуци. Приятелите ми са твърде деликатни, за да правят любов, когато имат гости. Но и аз като повечето свещеници очаквам всичко от човешката природа.

Надниквам в детската стая при Петрос и го заварвам омотан в чаршафите. Гръцкото му кръстче, което, кой знае защо, е свалил от шията си, е паднало на пода. Вдигам го и го прибирам в сака ни, после коленича до прозореца. Имам Библия тук, гръцката, която пъхнах в багажа и по която го уча да чете. Обхващам я между ръцете си и се опитвам да уталожа емоциите си. Да овладея страха, дебнещ в този мрак, и гнева, който ме изгаря, когато се сетя как Петрос е бил нападнат в собствения си дом. Яростта бушува дълбоко в гръцкото ми сърце. Това е най-важната дума в нашата литература. Ала онова, което предстои да сторя, вече съм правил стотици пъти за Мона.