Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 249

В почивките си от работа посещавам изложбата. Така задоволявам жажда, постепенно превърнала се в пристрастеност — нуждата да гледам как хората общуват с Уго. Той е останал тук, някаква част от него е невредима. Тези зали са реликварии, съхраняващи най-доброто от един добър човек. Ала въпреки това гледката на хилядите нищо неподозиращи хора, които разглеждат стените, четат табелките и изписаните с шаблони думи и следват хронологията на християнското изкуство, очертана от Уго, предизвиква някаква неловкост у мен. Реликвата, привлякла ги тук, не е споменът за мъртъв приятел, а плащаницата на Христос, все още изложена на показ в Сикстинската капела, затова в техните очи тази изложба е друг реликварий. Толкова величествени изображения, толкова древни ръкописи, толкова искрена изповед, че сме откраднали плащаницата от православните — че ги убеждава в автентичността на реликвата. Цели тълпи реагират еднакво — кимат с разбиране и съгласие, после цъкат с език и дори притискат ръка към сърцето си, сякаш да кажат: знаех си. Изложбата даде на света възможност да възобнови вярата си. Същото постигна и новината, че Светият отец е върнал плащаницата на Православната църква, която по-голямата част вярващите, изглежда, възприемат не като крайъгълен камък в отношенията между църквите, а като доказателство, че изложбата казва евангелската истина относно плащаницата. Ако Йоан Павел можеше да види хората в тези зали, щеше да разбере това, което знам аз. Близостта на Уго ще ми липсва. Но този театър не може да продължава.

На дванайсети октомври ме викат в кабинета на ректора на подготвителното училище към семинарията отец Витари за единствената среща без предварителна уговорка с моя началник. Витари е добър човек. Той рядко се оплаква, че понякога водя сина си на работа или че отсъствам, когато Петрос боледува. Въпреки това долавям някакво странно гостоприемство в начина, по който ме кани да седна и веднага пита дали искам нещо за пиене. Забелязвам, че служебното ми досие е върху бюрото му. Дребните, но настойчиви страхове, които кръжаха край мен като мухи, несигурността за бъдещето, притихват в очакване. Значи така ще се случи Минято каза, че присъдата ще пристигне във вид на съдебен документ, но сега разбирам, че ще е по-лесно да заметат проблема тихомълком. В страна на свещеници надали ще бъде трудно да намерят заместник на един учител по евангелия.

Но Витари взема папката и ме пита давам ли си сметка, че работя в училището вече пет години.

— Пет години — повтаря и се усмихва. — Това означава, че ви се полага повишение.

Тръгвам си с ръкостискане и поздравителна картичка, подписана от всичките ми момчета. Тръгвам си разтреперан и почти болен. През нощта започват сънищата. Отново съм момче и гледам как касетките с червени портокали падат върху Гуидо на гарата. Гледам как онзи човек скача от балкона на „Свети Петър“ и полита във въздуха. Усещам как гърдите ми се стягат, сякаш нечий пръст наглася стрела върху опънатата струна на сърцето ми. Не след дълго дори денем имам усещането, че нещо в мен подрънква — басов тон на безпокойство като далечното трептене от приближаващ се влак. Страхувам се. Каквото и да се задава, аз се страхувам.