Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 247

В празния централен неф чака метална маса на колелца. Качват ковчега отгоре, така че нозете на Уго да са към олтара. Всяко движение е внимателно, грижовно и безмълвно. Задушавам се. Излизам навън и отново звъня на Симон. Пак няма отговор.

Свещеникът поставя съобщение за погребение на таблото за обяви до вратата. ПРИЗОВАН ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ. УГОЛИНО ЛУКА НОГАРА. Бдението ще бъде тази вечер. Месата — утре сутрин. След това ще има ритуал на гроба. Когато свещеникът се отдръпва, аз вземам таблото и го изнасям пред вратата, да го виждат минувачите. Но по улиците няма хора. В далечината се чува гръмотевица.

Поглеждам към папския дворец на отсрещната страна на улицата и очаквам Симон да се появи от там. Краткото бдение ще бъде единствената възможност за прощални слова. Започне ли заупокойната меса, те няма да бъдат позволени. Само че наоколо не се вижда жива душа.

Накрая се връщам при ковчега и се моля. Затвореният капак е като обвинение. Хората от погребалното бюро са могли да прикрият раните на Уго, но тук се съдържа послание — в прибързаността, с която го отнесоха до църквата, във факта, че никой не излезе да проследи преминаването на ковчега по улиците. Ще казват, че е валяло. Че не са познавали Уго. Ще казват всичко, освен че е било самоубийство.

Сядам на първия ред и отправям молитвите си. После, за да запълня мълчанието, му говоря. Разказвам му за изложбата. Какъв успех е пожънала. Гледам ковчега, но си представям, че разговарям с живия Уго, където и да се намира той сега.

Точно преди да се стъмни, чувам някой да влиза в църквата. Обръщам се и виждам асистента на Уго Бахмайер. Сяда на една пейка по средата и се моли почти четвърт час. Когато приключва, пристъпва напред и слага ръка на рамото ми — аз съм опечаленият. Уго смяташе, че този човек не дава и пет пари за него. Преди да си тръгне, му благодаря.

След като той си тръгва, енорийският свещеник идва при мен.

— Отче, знаете, че може да останете колкото пожелаете, но ако изчаквате да отмине бурята, с радост ще ви заема чадъра си.

Обяснявам му, че няма да си тръгна. Че брат ми ще дойде скоро. Свещеникът ми прави компания за малко, пита ме дали съм бил близък с Уго и признава, че самият той не го е познавал добре. Погребалната тишина е толкова по-различна от тази по време на кръщене или сватба, толкова по-различна от тишината, заредена с надежда и очакване. За да я запълни, свещеникът ме разпитва за гръцкото ми вероизповедание, за пръстена на дясната ми ръка. И макар да не ми се говори за това, ние всички сме посланици на своите църкви и традиции. Обяснявам му, че съм женен от шест години. Че съм осмо поколение ватикански свещеник, а единствената мечта на сина ми е да стане професионален футболист. Той се усмихва.

— Расото ви е още мокро. Да ви го изсуша ли?

Отказвам му и той се оттегля.

Настава полунощ. Свещите край ковчега се разгарят. Изведнъж въздухът зад мен се е променил. Нещо голямо го изпълва. Разпознавам начина, по който това присъствие пори пространството, разпознавам широките крачки, тихите приближаващи стъпки.