Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 236

Мона се появява половин час по-късно. Безмълвно оглежда расото ми, най-хубавия ми чифт обувки. Слага върху масата ключовете ми и призовката. Не ме пита за малкия найлонов плик. Сигурно вижда, че вътре има нещо твърдо и тъмно, увито с някакъв кабел, но не казва нищо. Всеки път когато погледне часовника си, и аз поглеждам своя.

Петрос спи, когато го целувам по челото. Присядам на ръба на леглото му и поглеждам към празното легло, в което преди време спеше Симон До това легло някога се молех заедно с брат си. Имахме навика да си шепнем в тъмното всеки от своето място. Излизам от стаята, преди да ме връхлетят спомените.

В осем и половина вече съм навън, торбичката е скрита под расото ми, а чувалът за смет хвърлям в контейнер отвъд границата, в Рим. Имам достатъчно време за последната си обиколка на моята страна. Вместо това излизам на площад „Свети Петър“ сред ранните посетители. Наблюдавам как търговците евреи подготвят сергиите си и как служителите от базиликата вадят столове за някакво събитие на открито, което ще се проведе по-късно следобед. Но преди всичко наблюдавам миряните. Поклонниците и туристите. Иска ми се да усетя това място през техните очи.

Колата пристига точно в девет и половина, карана от папския иконом Анджело Гугел. Господин Гугел живее в нашата сграда. Една от трите му дъщери гледаше Симон и мен, докато мама още беше жива. Няма обаче никакви сърдечни поздрави, само едно учтиво: „Добро утро, отче“. След това той ме откарва покрай Сикстинската капела към папския дворец. Докато минаваме, гвардейците отдават чест. Когато пристигаме в Секретариата, се отваря двукрила дървена порта и зад нея се показва сводест проход. Отвъд е тера инкогнита. Частното крило на Йоан Павел.

Вътрешният двор е малък. Стените изглеждат адски високи и ми създават усещането, че се намирам на дъното на пропаст. Сенки насичат земята. От отсрещната страна двама пазачи стоят в стъклена кабинка и ни наблюдават. Гугел обаче описва кръг, връща се при сводестия проход и спира така, че вратата ми да е срещу входа в стената.

— Натам, отче — пояснява той, когато ми отваря да сляза.

Частният асансьор.

Пъхва ключ и лично го управлява. Кабината спира, господин Гугел бутва металната решетка и отваря вратата. Тилът ми настръхва.

Пристигнали сме. Намирам се в покоите на Негово светейшество. Пред мен е дневна, обзаведена със стари мебели и няколко растения в саксии. Няма и следа от швейцарската гвардия. Лео твърди, че не ги пускат вътре. Гугел ме повежда нататък.

Влизаме в библиотека, чиито стени са със златиста дамаска. Под висока картина на Исус има бюро. Върху него виждам само златен часовник и бял телефон.

Гугел ми посочва дълга маса насред стаята и казва:

— Почакайте тук, моля ви.

И после за моя изненада излиза.

Озъртам се, напрегнат от обзелите ме чувства. Като дете всяка нощ съм гледал към прозорците на този горен етаж и съм се питал какво ли има в тези стаи. Какво ли е усещането беден войник от Полша, отраснал в малка стая под наем в къщата на друго семейство, да живее в огромен апартамент на два етажа в най-прочутия дворец в света. Йоан Павел предизвикваше толкова много мисли през онези дни. Дай ми сили срещу моите многобройни страхове. И той беше изгубил родителите си като млад. И той някога се бе чувствал като чужденец в този град. Заради онова, което се каня да направя, аз ще изменя на своя ангел пазител.