Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 234

Когато се чувствам изтощен и изцеден, но Петрос иска да слуша още истории, Мона започва да му разказва за нашето детство. За това какъв съм бил като момче.

— Мамо, татко беше ли добър на футбол? — пита той.

— О, да, много го биваше — усмихва се Мона.

— Дори колкото Симон?

Мускулчетата под очите ѝ се стягат.

— Петрос, баща ти го превъзхождаше във всичко.

Отнасям сина си отново долу. Той се цупи, когато го оставям на леглото му. Мона държи ръката му и това му стига. Угасвам лампата и виждам лунната светлина да се отразява във влажните му очи.

Мона се връща след мен в кухнята. Вади чаша от шкафа и я пълни с вода от мивката, но не казва нито дума.

Накрая оставя чашата си, сяда до мен и дръпва ръцете ми от отворената Библия, която някак се оказва там. Отворена Библия, от която тя е чела на сина ни.

— Алекс, какво се каниш да направиш?

— Не мога да го обсъждам.

— Не е твоя работа да спасяваш Симон. Разбираш ли го?

— Моля те, недей.

Тя побутва Библията към мен.

— Провери вътре и ми кажи нещо. Кой спасява Исус?

Взирам се в нея и се питам какво има предвид.

— Покажи ми страницата, на която той печели процеса.

— Знаеш, че той не…

Думите ми заглъхват. Тя продължава да чака. Иска да ме чуе да изговарям думите.

— Исус не печели процеса — казвам.

Гласът ѝ зазвучава по-тихо:

— А сега ми покажи къде всичко приключва щастливо, защото брат му се е притекъл да го спаси.

— Значи да го изоставя, така ли? Просто да избягам?

— Каквото и да направиш, никой никога не е можел да контролира Симон — казва тя. — Никой не е могъл да го убеди да промени решението си. Ако иска да изгуби този процес…

Надигам се от стола си.

— Няма да водя този разговор.

Но за пръв път, откакто се е върнала, тя не се огъва и не се моли.

— Само един живот държиш в ръце, Алекс. Неговия — посочва тя към спалнята. — Но ти си напълнил главата му с разкази за двама души, които той никога не вижда. Накарал си го да повярва, че най-важните хора в живота му никога не са край него. Въпреки че истински важният човек е неизменно тук.

— Имам шанс да върна на Симон живота му. Дължа му го.

Мона свива устни.

— Не му го дължиш.

Ала тя не разбира.

— Каквото и да се случи с мен, аз ще имам Петрос — казвам ѝ. — А ако той изгуби свещеническия си сан, няма да му остане нищо.

Мона понечва да заговори, но аз не ѝ давам възможност.

— Утре, когато приключа, ще има последици. Едната от тях вероятно ще бъде разпореждане да напуснем това жилище.

Тя иска да попита защо, но аз продължавам:

— Преди да се случи нещо такова, за мен е важно да бъда честен с теб. Откакто си тръгна, най-голямото ми желание е отново да събера семейството си.

Тя вече клати глава, опитва се да върне лентата назад, да прекрати това.

— Мечтаех как ние тримата живеем в този апартамент. Исках го повече от всичко друго в живота си.