Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 235

Неочаквано Мона се разплаква. Отмествам поглед.

— Но когато ти се върна, всичко се беше променило. Не че ти сбърка нещо. Направи нещата както трябва. Обичам те. Но всичко останало се е променило.

Тя гледа към тавана и се опитва да спре сълзите си.

— Не ми дължиш обяснение. Нищо не ми дължиш. — Свежда очи и се взира в мен. — Но те умолявам, постави себе си и Петрос на първо място. Поне веднъж. Забрави за Симон. Толкова си се постарал да осигуриш хубав и щастлив живот на Петрос тук. Каквото и да се каниш да направиш, помни, че това място е целият му свят.

Обичам я заради тези думи. За тази яростна защита на сина и съпруга ѝ. Но не мога да слушам дълго. Трябва да приключа с това.

— Мона, не знам къде ще живеем с Петрос, ако трябва да се изнесем. Знам само, че ще бъде някъде извън тези стени. — Поколебавам се. — Ако искаш, ела с нас.

Тя ме гледа мълчаливо.

— Не те питам какви са плановете ти — казвам. — Но тази вечер ми се изясни какви са моите. Искам да събера семейството си.

Мона протяга ръце и ме прегръща. Разридава се и впива пръсти в кожата ми.

— Не ми отговаряй — казвам, — не тази вечер. Нека да си сигурна.

Тя ме стисва по-силно. Затварям очи и също я прегръщам.

Обичах този живот. Каквото и да се случи в бъдеще, ще вдигам поглед към стените на този град и ще благодаря на Бог за годините, които ми е дал тук. Като дете гледах как слънцето изгрява над Рим. Като зрял мъж ще го гледам как залязва зад „Свети Петър“.

41.

Тя цял час ме наблюдава, докато крача из дневната, и знае, че мислено репетирам за утре. Накрая казва:

— Алекс, трябва да поспиш.

И преди да откажа, ме хваща за ръцете и ме повежда към спалнята. Чака да я последвам вътре. После заключва вратата зад нас.

Не съм спал с жена си почти от пет години. Старият матрак въздъхва при завръщането на нейното отдавна забравено тяло. Тя не се съблича. Просто събува обувките си и ме притегля да легна до нея. Угасва лампата. В тъмното усещам как пръстите ѝ нежно се плъзгат през косата ми. Усещам дъха ѝ с тила си. Но ръката ѝ не се отклонява. Дъхът ѝ не се приближава повече.

Цяла нощ сънувам насилие. Два пъти ставам в тъмното да се моля. Мона спи толкова леко, че се надига да се присъедини към мен. А после, в малките часове ме поглъща самота, от която толкова се отчайвам, че ми иде да я събудя. Да ѝ разкажа какво се каня да направя. Като се замисля обаче какво е извършил Симон, за да запази тайната си, се обръщам и не обелвам нито дума. Въртя се под завивките и когато я чувам да ме пита дали съм добре, се преструвам, че спя.

На зазоряване се измъквам от леглото и започвам да се приготвям. Заключвам се в банята и се качвам върху плота. Увивам расото на Симон в хавлиена кърпа и го пъхвам в чувал за смет. Кутията с пистолета пъхвам в торбичка от супермаркета. Връщам се в кухнята и оставям малката торбичка върху масата.

След това премислям разказа си, като си наливам чаша след чаша кафе, разлиствам Библията върху масата, та да си припомня редовете достатъчно добре, за да не позволя на никого да се усъмни в мен. След това се заставям да насоча мислите си към нощта, когато Уго умря, да потърся подробности, които може да съм забравил. Не е задължително да е идеално. Трябва просто да бъде убедително.