Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 202

— Какво означава това, монсеньор?

Всички погледи са вперени към Минято.

— Не знам — отговаря той.

— Може да е какво ли не — срязва го съдията.

— Включително доказателство за невинността на отец Андреу — разпалено казва Минято.

Фалконе се начумерва презрително.

— Доказателството е ясно.

— Не е — тихо се обажда архиепископ Но̀вак.

Минято поглежда часовника си и казва:

— Господа съдии, моля за почивка.

— Защо? — пита председателят на съда.

— Защото става късно и следващият ни свидетел няма да успее да даде показания, тъй като скоро ще започне откриването на изложбата.

В думите му има логика, която не схващам, но съдиите я разбират и кимат в знак на съгласие.

— Петнайсет минути — оповестява председателят им.

Минято става от масата и се запътва към вратата, но аз го хващам за ръката и го спирам.

— Трябва да поговорим за писмото на Уго — прошепвам настойчиво.

Той е мъртвешки блед. Усещам как целият трепери.

— Не — възразява. — Всичко останало трябва да почака.

Излизам след него в коридора и там заварвам вуйчо Лучио. Вместо да попита как върви делото обаче, Лучио дръпва Минято настрани.

— Вуйчо — викам го аз, усетил удобен случай, — трябва да разбера какво е направил Симон с фотоса, който е свалил от изложбата. Бил си там, когато той…

Лучио ме прекъсва:

— Нищо не знам за това, Александрос. А сега ни остави.

Повежда Минято към един празен кабинет. Последното, което чувам, преди да затворят вратата, е умолителният глас на монсеньора:

— Ваше високопреосвещенство, дадох им материал за размисъл. Още един ден. Моля ви. Трябва да преразгледате решението си.

Завъртам се и хуквам. Разполагам с петнайсет минути. Трябва да намеря Лео.

Когато стигам до казармата и го викам да слезе, той се показва от тесния вътрешен двор по джинси и тениска. Държи карти за игра.

Старая се да се овладея. Да не викам.

— Защо не ми каза, че Симон те е потърсил във връзка с пистолета на Ногара?

Той хваща главата си с ръце.

— Разкажи ми всичко — подканям го. — Имаш десет минути.

— Алекс, не бях аз, а Рюдигер. Знаеш, че не бих…

Повишавам глас:

— Десет минути! Разкажи ми за пистолета!

Той потрива чело.

— Ела с мен — казва.

Отиваме под прохладната сянка на вътрешния двор. Край масата за пикник са насядали другите участници в играта на карти, някои разсъблекли наполовина своите дъгоцветни униформи, смъкнали пъстрите им ленти като горната част на гащеризон.

— Рюдигер, ела за минутка — казва Лео на един от тях.

Мъжът, към когото се обръща, е великан с приплеснат череп. Картите се губят в грамадните му ръце.

— Зает съм — казва той.

Пристъпвам напред.

— Рюдигер, аз съм отец Андреу.

Мъжът се обръща. Веднага захлупва картите си върху масата и се изправя. Уважението към свещениците е вродено на тези мъже.

— С какво мога да ви помогна, отче? — пита. Думите са на италиански, но акцентът е немски.

— Иска да види куфара ти — казва Лео.

Другите мъже край масата вдигат поглед само за секунда. Рюдигер поглежда въпросително Лео, защото молбата не му допада.