Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 203

— Просто го направи, Рюд — казва Лео.

Великанът изсумтява и вдига презрамките на униформата си.

Тръгваме след него към кулата на Банката на Ватикана, към тясната ивица земя, която швейцарците използват като временен паркинг в нощите, когато искат да отидат в Рим. Колата там, стоманеносив форд ескорт, създаден за по-дребни мъже, е на Рюдигер. Коленичи на облите камъни и бръква в нишата за краката под шофьорската седалка. Чувам изщракване, после нещо като меко отваряне на цип. Рюдигер отново се изправя в пълен ръст. Без да продума, се обръща и подава кутията на Лео.

Черна гумена кутия, не по-голяма, отколкото да побере три тестета карти за игра. Когато Лео ми я подава, съм учуден от тежината. Под пласта гума има солидна метална рамка. А вътре се намира нещо много плътно.

— Симон се обърна към мен — колебливо започва Лео. — Каза, че Ногара незаконно си е купил оръжие в Турция, защото получавал заплахи.

— Защо не ми го спомена?

— Изслушай ме. Беше пушка. Симон ме умоляваше да му я измъкна от ръцете, затова обясних на Ногара, че на него му трябва хубаво компактно пистолетче и че това пльокало с малък калибър със сигурност няма да му откъсне крака по погрешка. Регистрирахме пистолета. Кълна ти се, проточихме колкото се може повече всяка стъпка, постарахме се оръжието да стигне до него възможно най-бавно. След това Симон ме попита как е най-безопасно Уго да го носи — някакъв калъф или кутия, която да му е трудно да отвори, когато е пиян. Точно това бяха думите му. Тогава го свързах с Рюдигер.

Връща кутията на колегата си.

— Лео… — подемам и се питам как е възможно да е седял до мен в хотела, да е слушал как му разказвам подробно за смъртта на Уго и да не ми спомене това. Как е възможно да го е премълчал, дори Симон да го е помолил.

Но очите му ме умоляват да почакам. Умолява ме да не го разпитвам пред другия войник.

Рюдигер неохотно показва няколко цилиндърчета с цифри, вградени отпред в кутията.

— Ключалка с шифър — казва той.

След това обръща кутията и ми показва тръбичката от закалена стомана, обточваща гърба.

— За веригата — пояснява.

— Каква верига?

Посочва към нишата за краката под седалката. Там, под нацепената тапицерия на седалката му, се намират металните релси на седалката. Около тях е увит лъскав черен кабел, по-тънък от велосипедна верига. Има собствен катинар, който се отключва с ключе.

— Прикрепя кутията за седалката — пояснява Лео.

Рюдигер ми показва как завързва кутията.

— Веригата се отключва с ключ — продължава Лео, — но единственият начин да отвориш кутията е с цифрова комбинация. Ако не я отваряш редовно, като нищо можеш да забравиш комбинацията. Особено след като си пийнал няколко с приятели.

Оглеждам размерите.

— Сигурен ли си, че тук се побира берета?

Рюдигер изсумтява.

— Служебното ни оръжие е по-голямо — обяснява Лео. — И идеално се побира в този модел кутия. Симон купи същата за Ногара.

Снижавам гласа си:

— Да допуснем, че някой непознат не знае комбинацията. Би ли могъл да отвори кутията със сила?

Рюдигер се усмихва.

— Опитайте, отче.

Добросъвестно се мъча да отворя кутията с пръсти, защото знам, че той точно това иска да види. След това изваждам от расото си ключа от хотела. Пъхвам ръбчето на металната пластина на ключодържателя в тясното каналче между капака и дъното на кутията. Пасва идеално, но кутията пак не поддава. Когато рязко натискам пластината надолу, металът започва да побелява и се огъва. Още малко, и ще се отчупи парченце точно като онова, което намерих под седалката на Уго.