Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 19

— Кой може да го е направил? — прошепвам.

Симон издърпва едно от чекмеджетата и тършува вътре за скритите си за спешни случаи цигари. На същата тази тоалетна масичка баща ни държеше два пепелника, защото един не беше достатъчен. Пушенето беше официално държавно развлечение, преди Йоан Павел да го забрани. Но изражението на Симон не се прояснява, когато намира търсеното. Чекмеджето не влиза обратно на мястото си, той го разклаща и цялата тоалетка се накланя.

— Защо са погнали нас? — питам.

Брат ми смъква хавлията и облича бельото си. Вече виждам защо внимава с крака си — кожата му е посиняла. Нещо е пристегнало мускула.

— Не го казвай — предупреждава той, като вижда, че съм забелязал.

Когато служителите на Секретариата влязат в света на коктейлите и на официалните вечери, имат усещането, че са изневерили на духа на свещеничеството. Затова прибягват до едновремешни средства. Някои се бичуват. Други носят власеници или вериги. Трети постъпват като Симон: пристягат бедрата си с груба връв. Това са бързодействащи лекарства срещу насладите на работата в посолство. Симон обаче би трябвало да е по-разумен. Баща ни предпочиташе гръцкия подход: пост, молитва, спане на студения под.

— Ти кога…? — питам го.

— Недей — срязва ме той. — Просто ме остави да се облека.

Време е да се махнем от тук.

Петрос застава на прага, понесъл цяла планина пижами с динозаври.

— Това стига ли? — пита.

Симон бързо се шмугва в дрешника.

— Ела, Петрос — повеждам го обратно към кухнята. — Да почакаме чичо Симон навън.

4.

Казармата на швейцарската гвардия е малко по-надолу по улицата. Достъпът на външни лица е забранен, но двамата със Симон сме прекарали не една и две нощи там след смъртта на родителите си. Войниците ни позволяваха да тичаме заедно с тях, да ползваме спортния им салон, да ходим на партитата с фондю, които си правеха. Сред тези стени преживях първия си махмурлук. Повечето ни стари приятели са се върнали в Швейцария в търсене на нови приключения, но тези, които останаха, сега са офицери. Гвардейците на пост им се обаждат за указания и веднага ни махват да минем.

Заинтригуван съм колко млади ми се струват новите попълнения. Прослужили са нужния период в швейцарската армия у дома, но иначе изглеждат като току-що завършили гимназисти. А някога това бяха мъжете в тази страна, на които най-силно се възхищавах. Сега са просто пораснали момчета, десет години по-млади от мен.

Казармата се състои от три дълги постройки, разделени от тесни, подобни на пресечки дворове. Новобранците спят заедно в сградата пред римската граница. Сградата на офицерите, към която сме се запътили, е най-вътрешната и задната ѝ страна е до папския дворец. Качваме се с асансьора и хлопаме на вратата на най-близкия ми приятел в гвардията, Лео Келер. Отваря ни съпругата му София.

— О, Алекс, колко ужасно! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че се е случило. Влизайте, влизайте.