Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 20

Новините се разпространяват бързо в тези казарми.

— Може ли да пипна бебето? — пита Петрос и още преди София да успее да отговори, поставя двете си длани на издутия ѝ корем.

Понечвам да го дръпна назад, но тя се усмихва и покрива неговите ръчички с дланите си.

— Бебето хълца — обяснява. — Усещаш ли?

Тя е красива жена със слаба фигура, каквато беше Мона, и със сходна стойка. Дори косата ѝ е като на съпругата ми — с цвят на кестен, но, изсветляла от римското слънце, понякога е като червеникав ореол около лицето ѝ. Двамата с Лео се ожениха преди година, но аз още се взирам в нея и откривам нещо, което всъщност го няма. Изчервявам се заради спомените за Мона, които София възражда, и съпружеските желания на един мъж.

Напомнят ми за самотата, която иначе успявам да превъзмогвам.

— Влизайте и сядайте — кани тя трима ни. — Ще ви донеса нещо за хапване. — Но после, изглежда, променя намерението си. — А, разбирам, по-добре не. — Вперила е поглед над рамото ми към брат ми Симон — Аз ще остана тук с Петрос. А вие, отци, отидете да пийнете в столовата долу.

Разчела е нещо в погледа му.

— Благодаря, София — отговарям. Приклякам пред Петрос и добавям: — Скоро ще се върна да те сложа да си легнеш. Дръж се прилично, нали?

— Хайде — прошепва ми Симон и ме подръпва за расото. — Да тръгваме.

Столовата на швейцарската гвардия е на долния етаж на сградата. Вътре е като в тъмница и само няколко строги полилея разкъсват сумрака. По стените има стенописи в естествени размери, изобразяващи някогашния разцвет на тази петстотингодишна армия. Нарисувани са в по-ново време и изглеждат толкова нелепо и карикатурно, че само художник, който вярва в съществуването на чистилището, може да създаде подобно нещо в сянката на Сикстинската капела.

Със Симон се насочваме към една празна маса в ъгъла. Имаме нужда от нещо по-силно от вино. Той е едър мъж и трябва здравата да се постарае, за да усети въздействието на алкохола. Тук обаче имат само вино, затова Симон вече е гаврътнал първата чаша, когато питам:

— Защо някой ще търси нас?

Той прокарва палец по нащърбения ръб на чашата.

— Само да открия кой е причинил това на Петрос… — казва мрачно.

— Наистина ли смяташ, че може да е свързано със смъртта на Уго?

Симон целият трепери от силните чувства.

— Не знам.

Изваждам принтирания лист от джоба си и го плъзвам по масата.

— Казвал ли ти е нещо подобно?

Той го прочита за броени секунди. След това намръщено го побутва обратно към мен.

— Не.

— Мислиш ли, че може да има значение?

Брат ми се обляга назад и си налива още една чаша.

— Вероятно не.

Огромният му пръст кацва на листа, сочейки датата. Отпреди две седмици. Препрочитам думите.

Скъпи Уго,

Съжалявам за случилото се. Струва ми се обаче, че отсега нататък трябва да потърсиш помощ от друг. Мога да ти препоръчам няколко познавачи на Светото писание, които са по — подготвени да отговорят на въпросите ти. Съобщи ми, ако се интересуваш. Късмет с изложбата.

Алекс

Отдолу е съобщението, което ми е изпратил Уго. Чийто отговор е моето. Това са последните думи, които ми е написал.