Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 17

Притискам Петрос към себе си и предпазвам лицето му с рамото си.

— Кого?

— Вас и отец Симон.

Тръпки ме побиват. Усещам, че полицаят ме гледа и преценява реакцията ми.

— Отче — казва той, — можете ли да внесете някаква яснота по въпроса?

— Не. Не, разбира се. — Обръщам се към Симон — Ти сещаш ли се за нещо?

Погледът на брат ми е отвеян. Пита само:

— По кое време стана?

Долавям тревожна нотка в гласа му. Подсказва ми нещо, което отначало ми се струва нерационално, но постепенно плъзва като мастило в мислите ми. Питам се дали нападението не е свързано с онова, което е сполетяло Уго. Дали убиецът му не е дошъл тук след това.

— Случи се броени минути след като отец Алекс потегли — обяснява сестра Елена.

Кастел Гандолфо е на трийсетина километра от тук. Пътуването отнема четирийсет и пет минути. Би било почти невъзможно един и същ човек да извърши и двете нападения. Пък и не ми хрумва причина. Единствената връзка между нас и Уго е работата ни по неговата изложба.

Симон посочва към дрешника и пита:

— Колко време беше вътре?

— Адски дълго — отговаря доволно Петрос. Най-сетне някой да обърне внимание на неговото страдание.

Но погледът на Симон се отмества към прозореца.

— Повече от пет минути? — питам, защото усещам, че брат ми наистина иска да разбере.

— Много повече.

Значи полицаят не е бил откровен с нас. Защото от вратата на апартамента до границата се стига за една минута тичешком. Тази вечер никой няма да бъде заловен на портите.

Той затваря бележника си и се изправя.

— Долу ви чака кола, сестро. Не бива да се прибирате пеша в тъмното.

— Благодаря ви — казва Елена, — но ще пренощувам тук. Заради малкия.

Полицаят отваря вратата малко по-широко.

— Игуменката ви очаква. Шофьорът е в коридора и ще ви отведе долу.

Сестра Елена е упорита възрастна монахиня, но не би спорила с полицията пред Петрос. Целува го за лека нощ и докато обхваща бузката му с длан, осеяната ѝ със старчески петна ръка трепери.

— Ще ти звънна по-късно — казвам ѝ аз. — Искам да те питам за още някои неща.

Тя кимва безмълвно. Петрос се сгушва в прегръдките ми, когато сестра Елена си тръгва. Пръстчетата му са вкопчени във футболната фланела, с която не се разделя. Отпред тя е мокра от сълзите му. В този миг забелязвам раклата, избутана пред вратата на дрешника. Явно сестра Елена първа е излязла от там, за да позвъни на жандармерията. И е накарала Петрос да остане вътре, за да е на сигурно място. Значи синът ми е стоял самичък в тъмния дрешник.

Усещам го как диша до шията ми и си давам сметка, че трябваше да е в леглото още преди половин час. Усещам колко е изтощен по това колко натежава тялото му.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — прошепвам му.

Отправяме се към кухнята и той ми посочва счупената чиния върху плочките.

— Аз го направих. Без да искам.

Изправям съборения стол. Елена явно го е грабнала от мястото му, нищо че тежи петнайсет килограма. Свалям от една полица портокалова фанта, пазена само за специални случаи. Тя е любимата напитка на Петрос, откакто видя, че кардинал Ратцингер я пие в „Кантина Тиролезе“ в града. Той заравя нос в пластмасовата чаша, а аз поглеждам над рамото му към бъркотията в коридора, която продължава и по посока на спалнята ми. По някаква причина е подминала стаята на Петрос. Което потвърждава версията на Елена за случилото се.