Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 99

— Пак ли църква?

Пол кимва.

— Сигурен ли си, че Колона не би построил криптата близо до църква?

Той ме поглежда така, сякаш съм забравил елементарно правило.

— Всяко послание подчертава, че той изпитва ужас да не попадне в ръцете на фанатиците. „Божиите люде“. Ти как ще го изтълкуваш?

Губейки търпение, Пол изпробва две други възможности — Арената на Адриан и древната Арена на Нерон, върху която е построен Ватикана — но и в двата случая обиколката от двайсет и два стадия го довежда почти по средата на река Тибър.

— На тая карта гъмжи от стадиони — казвам аз. — Дали да не обмислим къде може да бъде криптата, а после да проверим по обратния път кой стадион съвпада с указанията?

Той се замисля.

— Ще трябва да погледна атласите си в „Бръшляна“.

— Утре можем да дойдем пак.

Пол, чиито резерви от оптимизъм са на изчерпване, поглежда картата още веднъж, после кимва. Колона го е победил още веднъж. Дори и лукавият Генуезец не ни помогна.

— Сега какво? — питам аз.

Той закопчава палтото си и изключва диапроектора.

— Искам да огледам кабинета на Бил долу.

Връща машината на лавицата, за да не личи, че някой е влизал.

— Защо?

— Да видя дали там няма още нещо от дневника. Ричард настоява, че вътре имало сгънат чертеж.

Пол отваря вратата, изчаква да изляза и оглежда залата, преди да заключи.

— Имаш ли ключ за библиотеката?

Той поклаща глава.

— Бил ми каза кода за вратата към стълбището.

Отново сме в мрачния коридор и Пол ме повежда напред. В тъмнината край нас преминават оранжеви аварийни лампи като самолети, прелитащи бавно в нощта. Стигаме до вратата към стълбището. Под дръжката има кутийка с номерирани бутони. Пол се замисля за миг, после набира няколко цифри.

Завърта ръчката и изведнъж застиваме на място. В тишината се раздава неясен шум.

14.

— Тръгвай! — беззвучно прошепвам аз и побутвам Пол към вратата на библиотеката. На вратата има малко прозорче и ние надникваме през него в сумрачната зала.

Над едно от бюрата се раздвижва сянка. Лъч от фенерче шари по плота. Виждам как нечия ръка бърка в едно от чекмеджетата.

— Това е бюрото на Бил — шепне Пол.

Макар и тих, гласът му се разнася из стълбищната шахта. Лъчът от фенерче застива на място, после се отправя към нас.

Натискам Пол да се приведе.

— Кой беше? — питам аз.

— Не видях.

Чакаме и се ослушваме за стъпки. Когато ги чуваме да се отдалечават, пак надниквам в залата. Вътре няма жива душа.

Пол побутва вратата. Цялата зала тъне в дългите сенки на библиотечните рафтове. През стъклената стена от север нахлуват лунни лъчи. Чекмеджетата на Стийн все още са отворени.

— Има ли друг изход? — прошепвам аз, докато вървим към бюрото.

Пол кимва и сочи нейде отвъд високите рафтове. Изведнъж пак чуваме нечии стъпки да се влачат към изхода. После вратата щраква и тихичко се връща на място.

Отправям се към звука.

— Какво правиш? — шепне Пол и ми прави знак да се върна при него, до бюрото.

Надничам през стъклото към стълбището, но не виждам нищо.

Пол вече тършува из книжата на Стийн, шарейки с лъча на миниатюрното си фенерче по хаоса от бележки и листчета. Посочва едно чекмедже с изкъртена ключалка. Папките са извадени отвътре и разхвърляни по бюрото. Подвити хартиени ръбове стърчат на всички страни като буренясала градина. Изглежда, че има папка за всеки преподавател от историческия факултет.