Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 101

Пол чете писмото за втори път, после за трети.

— Канел се е да ми го открадне — глухо шепне той и отстъпва от бюрото, за да се подпре на стената.

— Как е възможно?

— Може би се е надявал никой да не повярва, че е студентска дипломна работа.

Отново насочвам поглед към писмото.

— Кога предложи да ти помогне с отпечатването на работата?

— Миналия месец.

— Още оттогава е смятал да я открадне?

Пол ме поглежда свирепо и размахва ръка над бюрото.

— Очевидно. Пише на всички тия хора още от януари.

Когато листовете се успокояват след рязкото движение, изпод кореспонденцията с Оксфорд и Харвард изниква едно последно писмо. Щом забелязва на каква бланка е написано, Пол веднага го дръпва.

„Ричард, започва текстът, надявам се това писмо да те завари в добро здраве. Дано в Италия да ти е провървяло повече, отколкото в Ню Йорк. Ако не, то и двамата знаем в какво положение си. Освен това и двамата познаваме Винсънт. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието. Затова искам да ти направя едно предложение. Ще има предостатъчно и за двама ни. Измислих едно разделение на труда, което, вярвам, ще ти се стори почтено. Моля те, обади ми се в най-скоро време, за да го обсъдим. Съобщи ми и телефонните си номера в Рим и Флоренция — пощата там е ненадеждна, а предпочитам да се споразумеем час по-скоро.

Б.“

Отговорът е изписан с различен почерк в долния край на писмото и върнат обратно. Има два телефонни номера, единият с буквата Р, другият с Ф. Краткият текст гласи:

„Както ме помоли. Обаждай се след работа, по мое време. Ами Пол?

Ричард.“

Пол онемява. Отново претърсва книжата, но няма друго. Когато се опитвам да го утеша, той ми прави знак да млъкна.

— Трябва да кажем на декана — предлагам накрая аз.

— Какво да му кажем? Че сме ровили из нещата на Бил?

Изведнъж ярък блясък описва дъга по отсрещната стена, сетне зад стъклото се мярват мигащи червени и сини светлини. В предния двор на музея е влязла полицейска кола с изключена сирена. Отвътре излизат двама полицаи. Цветните светлини изгасват точно когато пристига нова кола с още две ченгета.

— Някой им е съобщил, че сме тук — казвам аз.

Писмото на Къри трепери в ръката на Пол. Той стои неподвижно и гледа как тъмните униформи тичат към главния вход.

Аз го дръпвам към рафтовете до задния изход.

— Идвай!

В този момент вратата на библиотеката се отваря и лъч на фенер прорязва мрака. Отскачаме в ъгъла. Двамата полицаи влизат.

— Натам — казва първият и размахва ръка към нас.

Сграбчвам дръжката и отварям задната врата. Докато първият полицай се приближава, Пол изскача в коридора. Излизам след него на четири крака и се изправям. Прилепваме гърбове до стената и Пол ме повежда към стълбището, откъдето слизаме тичешком до партера. Когато излизаме в широкото фоайе, виждам по близката стена да се движи лъч от фенер.

— Надолу — казва Пол. — Там има сервизен асансьор.

Влизаме в азиатското крило на музея. Зад стъклените витрини призрачно се мяркат скулптури и вази. Разгънати китайски свитъци висят до надгробни изображения. Сенките из залата имат мътнозелен цвят.