Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 3

Отначало това изглеждало унизителна участ — да се превърнат в плашило за няколко стари вещици. Но според мен смъртта на Донато и Родриго им е донесла далеч по-славна съдба, отколкото ако бяха останали живи. Защото във всяко едно общество старите вдовици са пазителки на спомените, а онези, които открили главите в пещта, нямало как да забравят. Дори след като хлебарят си признал какво е сторил, стариците навярно са продължили да разказват на римските деца за находката си, тъй че поне две поколения са си спомняли за това чудо също тъй ясно, както и за чудовището, избълвано от водите на Тибър.

И макар че историята на двамата вестоносци в крайна сметка щяла да бъде забравена, едно остава извън съмнение. Зидарят си свършил работата добре. Каквато и да е била тайната на господаря му, тя не излязла извън стените на „Сан Лоренцо“. На другата сутрин след убийството на Донато и Родриго, докато боклукчиите събирали в количките си нечистотии и вътрешности, почти никой не забелязал, че двама мъже са мъртви. Бавното преминаване на красивото в тлен, продължило и също като драконовите зъби, засети от Кадъм, кръвта на злото напоила римските земи и довела ново възраждане. Петстотин години щели да минат, преди някой да узнае истината. Когато тия пет века изтекоха и смъртта си намери нови двамина пратеници, аз завършвах последната си колежанска година в Принстън.

1.

Странно нещо е времето. Тежи най-силно върху онези, които имат най-малко от него. Няма по-голяма лекота от тази да бъдеш млад с целия свят върху плещите; тогава изпитваш тъй изкусително чувство за безбройни възможности, че знаеш — трябва да има нещо далеч по-важно от ученето за изпити.

Виждам самия себе си в онази нощ, когато започна всичко. Лежа по гръб върху стария червен диван в общежитието, боря се с Павлов и неговите кучета от началния курс по психология, и се чудя защо не съм минал задължителните дисциплини още през първата година както всички останали. На масичката за кафе пред мен лежат две писма, всяко от тях с представа какво ще върша догодина. Пада хладната априлска нощ на Разпети петък в Принстън, Ню Джърси, и само с един месец до дипломирането аз съм като всички останали от випуск 1999 — мисля само за бъдещето.

Чарли седи на пода до малкия хладилник и се забавлява с играта „Магнитен Шекспир“, забравена от някого в стаята ни преди седмица. Романът на Фицджералд, който би трябвало да чете за последната курсова работа по английска литература, лежи разгърнат до него като настъпена пеперуда, а той съставя и пак разваля изречения от магнитни плочки с отпечатани шекспирови думи. Ако го питаш защо не чете Фицджералд, ще изръмжи, че няма смисъл. Според него литературата е просто поредното „тука има, тука няма“ за образовани хора — никога не докопваш каквото си мислиш, че виждаш. За неговия строго научен ум това представлява върхът на извращението. Наесен той отива да учи медицина, а ние още го помним с прословутата тройка по английски през март.