Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 6

— Коригирай си речника — казва Джил.

— Посочи ми поне един лекар, който да знае какво означава да бъдеш на тръни — отвръща Чарли.

Преди някой от нас да отговори, чуваме шумолене откъм спалнята, която деля с Пол. И внезапно самият той изниква на прага по боксерки и тениска.

— Само един ли? — пита Пол, разтривайки очи. — Тобиас Смолет. Бил е хирург.

Чарли пак се озърта към магнитните плочки.

— Така си и мислех.

Джил се изкисква, но не казва нищо.

— Мислехме, че си отишъл в „Бръшляна“ — подхвърля Чарли, когато мълчанието се проточва.

Пол поклаща глава и отстъпва в стаята за бележника си. Сламената му коса е сплескана от едната страна, а по бузата му има следи от гънките на възглавницата.

— Много е шумно — казва той. — Дойдох тук да поработя в леглото. Заспал съм.

Не е мигнал поне от две нощи насам. Научният ръководител на Пол, доктор Винсънт Тафт, всяка седмица го притиска за още и още документация. А за разлика от повечето ръководители, които охотно оставят дипломантите да се справят както могат, Тафт държи Пол за ръка от самото начало.

— Е, Том — обажда се Джил, за да наруши тишината. — Какво решение взе?

Поглеждам масичката. Става дума за двете писма пред мен, които чета и препрочитам между всеки две изречения от учебника. Първото писмо е предложение за докторат по английски в Чикагския университет. Книгите са в кръвта ми, както медицината е в кръвта на Чарли, а един докторат от Чикаго ще ми дойде чудесно. За да ме приемат, трябваше да хвърля доста усилия — отчасти защото оценките ми от Принстън са средни, но най-вече защото не знам какво точно искам, а добрите университети усещат колебанието досущ както кучетата надушват страха.

— Дръж парите — подмята Джил, без да откъсва очи от Одри Хепбърн.

Джил е банкерски син от Манхатън. Принстън никога не е бил крайна цел за него, а само удобна спирка по пътя към Уолстрийт. В това отношение е същинска карикатура, но намира сили да се усмихва, когато го вземем на подбив. Знаем, че ще се усмихва чак до прага на банката; дори и Чарли, който ще натрупа състояние като лекар, има да си мечтае за неговата заплата.

— Не го слушай — обажда се Пол от другия край на стаята. — Следвай сърцето си.

Вдигам очи, смаян, че е способен да мисли за нещо извън дипломната си работа.

— Следвай парите — възразява Джил и става да вземе бутилка вода от хладилника.

— Колко предлагат? — пита Чарли, забравяйки за момент магнитните плочки.

— Четирийсет и една — налучква Джил и няколко думички падат от хладилника, докато го затваря. — И пет встъпителна премия. Плюс надбавки.

Пролетният семестър е време за избор на работа, а 1999 година предлага богати възможности. Четирийсет и една хиляди долара са горе-долу двойно повече, отколкото бих изкарал с мизерната си диплома по английска литература, но изобщо не влизат в сравнение с перспективите на някои колеги от курса.

Вдигам писмото от „Дедалус“ — интернет фирма със седалище в Остин, която претендира да разполага с най-модерния софтуер за усъвършенстване на дублиращата служебна документация. Не знам почти нищо за фирмата, камо ли пък какво е дублираща служебна документация, но един приятел от общежитието ме посъветва да отида на разговор с тях. И тъй като се носеха безумни слухове за заплатите в тази начинаеща тексаска фирма, аз отидох. Както си му е редът напоследък, в „Дедалус“ не даваха пет пари за факта, че не съм наясно с тяхната дейност. Препитаха ме набързо, провериха доколко добре говоря и дали се усмихвам… и готово. Казано в цезаров дух — дойдох, видях, назначиха ме.