Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 177

Джил като че не ме чува. Слага клетъчния си телефон на зарядното устройство и гледа мигащата светлинка.

— Ще ми се да не бе станало така — заявява той.

— Чарли ще се оправи — успокоявам го аз.

Но той само свежда очи към дървената кутия, в която държи по-ценните си неща, и избърсва с длан прахта от капака. Стаята изглежда странно. Половината на Чарли е стара, но безупречно чиста. До гардероба са сложени маратонките му от първи курс с грижливо подпъхнати вътре връзки; Чарли носи миналогодишните само в почивните дни. Половината на Джил обаче изглежда безжизнена — нова и същевременно прашна. Той вади от кутията сребърния часовник, който носи само по специални поводи. Стрелките са спрели и той леко го разтръсква, за да навие пружината.

— Колко ти е часът? — пита Джил.

Показвам му часовника си и той сверява своя.

Навън е паднала нощ. Джил взима ключовете си, после вдига телефона от зарядното.

— Любимият ден на баща ми в колежа е балът в „Бръшляна“ през последната му година — казва. — Все за него разправяше.

Спомням си Ричард Къри и историите за „Бръшляна“, които разказвал на Пол.

Той казваше, че било като да живееш в сън, прекрасен сън.

Джил вдига часовника до ухото си. Слуша го, сякаш в звука има нещо вълшебно като шума на океански прибой в раковина.

— Готов ли си? — пита той, докато пристяга часовника на китката си.

Вглежда се в мен, проверява кройката на смокинга.

— Не е зле — казва той. — Мисля, че ще й хареса.

— Ти добре ли си? — питам аз.

Джил облича своя смокинг и кимва.

— Едва ли ще разказвам на децата си за тази вечер. Но иначе съм добре.

На вратата и двамата се обръщаме да хвърлим последен поглед към стаята, преди да заключим. Лампите са изключени и холът тъне в полумрак. Когато поглеждам луната през прозореца, мислено виждам как Пол гази с вехтото си зимно палто през заснеженото студентско градче. Съвсем сам.

Джил поглежда часовника си и казва:

— Ще стигнем тъкмо навреме.

После двамата, с черни смокинги и черни обувки, тръгваме към сааба, обкръжен от сенчести преспи.

Бал с маски, бе казал Джил. И наистина е бал с маски. Заварваме клуба просто великолепен, превърнат в център на цялото Проспект авеню. Високи камари сняг се издигат като укрепления около тухлените стени на двора, но пътеката към главния вход е разчистена и посипана със ситно натрошени черни камъчета. Също като каменна сол те разтопяват леда. Пред фасадата на клуба са изпънати четири ивици бяло платно и на всяка е изрисувано вертикално стъбло зелен бръшлян между две златни колони.

Докато Джил паркира сааба си на определеното място, членовете на клуба и малцината поканени се задават по двойки. Всяко пристигане е грижливо отмерено, за да не се засичат на входа. Абсолвентите идват последни, защото им се полага най-сърдечно посрещане, обяснява Джил и изключва фаровете.

Прекрачваме прага и заварваме клуба препълнен с народ. Въздухът е натежал от топлината на десетки тела, сладникавия мирис на алкохол и храна, гълчавата на непрестанните разговори. Появата на Джил бива посрещната с ръкопляскания и приветствени възгласи. Първокурсниците и второкурсниците, събрани на първия етаж, се обръщат към вратата да го поздравят, някои викат високо името му и за секунда изглежда, че това все пак ще бъде нощта, на която се е надявал — нощ като тази на неговия баща.