Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 175

— Честно ли? — пита Джил. — Още не съм решил. Не смятам, че точно баща ми е най-добрият съветник. Саабът беше негова идея и се оказа грешка. Той си мислеше какво би искал на нашата възраст. Разговаря с мен тъй, сякаш изобщо не ме познава.

Джил има право. Вече не е онзи новак, който развя панталоните си над Насау Хол. Днес е по-предпазлив, по-благоразумен. Под влияние на „Бръшляна“ вродената властност в говора и поведението му личи още по-ярко. Носи облекло в умерени тонове, а косата му — винаги с една идейка по-дълга от общоприетото — непременно е гладко сресана. Леко е напълнял, което го прави красив по нов начин, мъничко по-солиден, а дреболиите от някогашната му елитна гимназия — пръстенът на малкия пръст, обицата на ухото — са изчезнали тихомълком.

— Май ще изчакам до последно. Може да реша по време на дипломирането — нещо спонтанно, неочаквано. Например да стана архитект. Или да се върна към ветроходството.

Ето го, преоблича се, сваля вълнените панталони пред мен, без да осъзнава, че съм напълно непознат за него — човек, когото не е срещал в този си облик. Сетне разбирам, че навярно съм непознат и за самия себе си, че никога не съм виждал човека, когото Кати снощи е чакала цяла нощ, най-новото ми актуализирано „аз“. Нейде тук се крие гатанка, парадокс. Жаби, кладенци и странният случай с Том Съливан, който надникна в огледалото и видя миналото.

Джил подхваща изтъркан виц.

— Един човек влиза в бара. Съвсем гол. А на главата му седи паток. Барманът казва: „Карл, днес ми се виждаш различен“. Патокът поклаща глава и отговаря: „Хари, ако ти кажа, няма да повярваш“.

Чудя се защо избра точно този виц. Може би открай време се мъчи да ни каже едно и също. Ние всички разговаряхме с него тъй, сякаш изобщо не го познавахме. Саабът бе нашата представа за него — и то напълно погрешна. Истинският Джил е нещо неочаквано, нещо спонтанно. Архитект, ветроходец, паток.

— Знаеш ли какво слушах по радиото онзи ден? — пита той. — След като скъсахме с Ана.

— Синатра — казвам аз, но знам, че греша.

— Самба. Въртях копчето и по студентското радио свиреха латино. Нещо инструментално, без вокал. Страхотен ритъм. Поразителен ритъм.

Студентското радио. Същото, което пуснало „Месия“ на Хендел, когато в Принстън за пръв път приели жени. Спомням си онази нощ, когато за пръв път видях Пол край камбанарията на Насау Хол. Той излезе от мрака с танцова стъпка и рече: „А сега се размърдай, драги. Танцувай“. Около него винаги имаше музика — джазът, който се мъчи да свири на пианото откакто го познавам. Може би в крайна сметка новото наистина е добре забравено старо.